Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Всичко наред ли е? — питаше Джоузеф.

И Томас отговаряше:

— Паднала е подковата на Пиджън и му се е пукнало копитото. Днес не бива да излиза. Грани, да й се не види черната дяволица, е изритала Хел от яслата. Някой ден ще вкара някого в беда, ако дотогава не се пребие. Блу се ожреби тази сутрин. Затова дойдох.

— Как разбра, Том? Откъде разбра, че ще се случи точно тази сутрин?

Томас се хвана за перчема на един кон и се смъкна от яслата.

— Не знам. Винаги познавам кога ще се ожреби някоя кобилка. Ела да видиш малкото дяволче. Блу няма да се сърди. Вече го е изблизала.

Отидоха до кошарата и се надигнаха над преградата. Крачетата на жребчето бяха тънки, с възлести коленца като на паяк, а опашката приличаше на метличка. Джоузеф протегна ръка и погали влажната лъскава козина.

— За Бога! — възкликна той. — Не мога да разбера защо толкова обичам тези мъничета.

Жребчето вдигна глава, погледна ги невиждащо със замъглените си, тъмносини очи и се отдръпна от ръката на Джоузеф.

— Защо трябва винаги да ги докосваш? — сгълча го Томас. — Не обичат да ги пипат, когато са толкова малки.

Джоузеф прибра ръката си.

— Май е по-добре да отивам на закуска.

— Знаеш ли какво? — извика Томас. — Видях няколко лястовици да прехвърчат наоколо. Напролет под стрехите на обора и под резервоара на помпата ще се появят гнезда.

Братята работеха задружно, всички, освен Бенджи. Бенджи клинчеше винаги когато можеше. Според желанието на Джоузеф зад къщите се простираше дълга зеленчукова градина. На високи кокили се издигаше водна помпа и всеки следобед с излизането на вятъра проблясваше с перки. До голямата конюшня се намираше дълъг открит краварник. Оградите от бодлива тел се проточваха и заграждаха земята. По равнините и хълмовете обилно растеше трева, а стоката се множеше.

Джоузеф тръгна да излиза от обора. Слънцето вече бе превалило планината и изпращаше топли бели лъчи през квадратните прозорци. Джоузеф застана в сноп светлина и за момент разпери ръце. От върха на купчина тор през прозореца го изгледа петел, после изкряка, оттегли се, размахал криле, и дрезгаво предупреди кокошките, че няма как да не се случи нещо ужасно в такъв прекрасен ден. Джоузеф отпусна ръце и се извърна към Томас:

— Вземи два коня, Том. Хайде да отидем да погледнем дали има нови телета. Кажи на Хуанито, ако го видиш.

След закуска тримата мъже излязоха от къщи. Джоузеф и Томас яздеха един до друг, а Хуанито ги следваше. Хуанито бе пристигнал от Нуестра Сеньора призори, след като бе прекарал дискретна и приятна вечер в кухнята на семейство Гарсия. Алис Гарсия седна срещу него, спокойно свела очи към кръстосаните в скута й ръце, а възрастните Гарсия, едновременно пазители и съдници, се настаниха от двете му страни.

— Виждате ли, аз не съм само майордом на сеньор Уейн — обясни Хуанито под възхитените им, но скептични погледи. — По-скоро съм като син на дон Джоузеф. Където ходи той, ходя и аз. Само на мен има доверие за истински важните неща.

Така кротко се хвали в продължение на няколко часа и след като, както изискваше благоприличието, Алис и майка й се оттеглиха, Хуанито премина към официалните слова и протоколни жестове, докато накрая след предписваната според етикета съпротива бе приет от Хесус Гарсия за зет. Сетне Хуан се отправи обратно към ранчото, доста изморен и много горд, защото за семейство Гарсия със сигурност можеше да се каже, че има поне един испански предшественик. Сега яздеше след Джоузеф и Томас и разсъждаваше наум как ще ги уведоми.

Слънцето прежуряше, когато се изкачиха по обраслото с трева възвишение в търсене на теленца, които да бележат и скопят. Сухата трева свистеше под копитата на конете. Конят на Томас подтичваше нервно, защото пред седлото седеше злонравен енот с проклети очички, лъснали зад черна маска. За да пази равновесие, той се бе вкопчил в гривата на коня с малките си черни лапички. Томас погледна напред, примижал срещу силното слънце.

— Знаеш ли — рече той, — в събота ходих в Нуестра Сеньора…

— Знам — нетърпеливо го прекъсна Джоузеф. — И Бенджи сигурно е ходил. Чух го да пее късно през нощта. Том, това момче ще си докара някоя беля. Има неща, които хората тук не понасят. Някой ден ще намерим Бенджи с нож във врата. Казвам ти, Том, някой ден ще си го изпроси.

Томас се изсмя.

— Остави го, Джо. Дотогава ще се е забавлявал повече от десетина трезвеници, взети заедно, и ще е живял по-дълго от Матусал.

— Да, но Бъртън се притеснява затова непрекъснато. Много пъти ми е говорил за него.