Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Старите ли? — бързо попита Джоузеф. — Кои са тези стари?

— Старите индианци, сеньор. Съжалявам, задето ви доведох, сеньор, но бях толкова близо и индианското в мен ме накара да дойда, сеньор.

— Хайде да се махаме, по дяволите — нервно извика Томас. — Трябва да намерим кравите.

Джоузеф покорно обърна коня и докато излизаха от притихналата поляна и се спускаха по пътеката, се опита да успокои брат си:

— Не се бой, Том. Тук има нещо силно и желано, и добро. Има нещо като храна, като студена вода. Сега ще забравим за него, Том. Може би само понякога, когато почувстваме нужда, ще се връщаме, за да получим от храната.

Тримата мъже се умълчаха и се заослушваха за хлопките.

В Монтерей живееше и работеше сарач на име Макгрегор, разпален философ, марксист, щом се захванеше спор. Възрастта не беше смекчила яростните му възгледи, а утопията на Маркс бе останала далеч зад гърба му. Постоянното стискане на челюсти и свиването на устни в знак на несъгласие със света бяха издълбали дълги, дълбоки бръчки около устата му. Враждебността често го караше да гледа отвисоко. Съдеше съседите си за най-малкото посегателство върху правата му и непрекъснато се убеждаваше колко нищожна е компетентността на закона, що се отнася до тях. Опитваше се да сплаши дъщеря си Елизабет и безславно се проваляше, точно както това се бе случило и с майка й, защото Елизабет стискаше зъби и не го допускаше до възгледите си, като просто никога не ги споделяше с него. Старецът се вбесяваше от мисълта, че не може да заклейми разбиранията й с помощта на своите, защото не знае що за разбирания са те.

Елизабет бе красиво момиче. Красиво и непреклонно. Косата й бе пухкава, носът малък, а брадичката твърда от непрестанните схватки с баща й. Красотата й се криеше в очите — сиви, силно раздалечени и с толкова гъсти мигли, които сякаш пазеха отдавнашни и свръхестествени познания. Елизабет беше висока. Не слаба, а жилава и силна, като изопната — пъргава, неспокойна и енергична. Макгрегор често изтъкваше недостатъците й или по-скоро онова, което той считаше за недостатъци.

— Ти си като майка си — казваше той. — Нищо не ти влиза в главата. Нямаш капка мозък. Правиш всичко, както намериш за добре. Виж майка си. Дойде тук право от планините. Родителите й вярваха във феи и когато й задавах някой въпрос на шега, тя вирваше брадичка и стискаше устни като клещи. После казваше „Има неща, които не подлежат на обяснение и въпреки всичко са си такива.“ Готов съм да се обзаложа, че ти е напълнила главата с духове, преди да умре.

Той моделираше бъдещето й вместо нея.

— Ще дойде време — предричаше, — когато жените сами ще си изкарват хляба. Не виждам защо една жена да не може да научи занаят. Ето ти например — казваше той. — Ще дойде време, и то не е много далеч, когато момиче като теб ще може да си изкарва прехраната и не ще се обрече на първия мъж, който поиска да се ожени за нея.

И въпреки това Макгрегор бе потресен, когато Елизабет започна да учи за районните изпити, за да стане учителка.

— Още си много млада, Елизабет — почти се разнежи той. — Поне дай възможност костите ти да укрепнат.

Елизабет само леко и тържествуващо се усмихна и нищо не отвърна. В дома, където и най-безобидното изявление автоматично мобилизираше разрушителни сили от контрааргументи, тя се бе научила на мълчание.

За момиче с дух учителската професия означаваше много повече от обикновено наставляване на децата. След като навърши седемнадесет години, девойката вече можеше да се яви на районните изпити и да рискува. Това бе достоен начин да напусне дома и родния град, където я познаваха прекалено добре, средство да се запази изостреното, крехко достойнство на младо момиче. Сред хората, където я изпратеха, тя бе непозната, тайнствена и желана. Разбираше от дроби и поезия, умееше да чете малко френски и да подхвърля по някоя френска дума в разговор. Понякога носеше ленено, дори копринено бельо, което личеше, когато простреше дрехите си. Тези неща можеше да изглеждат превзети у обикновените хора, но от учителката те се очакваха и предизвикваха възхищение към нея, защото тя беше човек от значение както за обществото, така и за образованието, и определяше интелектуалния и културния тон в своя район. Хората, при които отиваше да живее, не знаеха галеното й име. Тя приемаше титлата „госпожица“. Мантията от тайнственост и ученост я обгръщаше, а тя беше само на седемнадесет години. Ако до шест месеца не се оженеше за най-желания ерген в района, значи беше грозна като горгона, тъй като учителката допринасяше за социалното издигане на бъдещия си съпруг. За децата й се смяташе, че са по-интелигентни от обикновените деца. Работата в училище можеше да се окаже, ако учителката искаше да се възползва от нея, изискан и безотказен ход по пътя към женитбата.