Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Елизабет Макгрегор бе дори по-добре образована от повечето учителки. Като не забравяме дробите и френския език, тя бе чела откъси от Платон и Лукреций, знаеше заглавията на няколко произведения от Есхил, Аристофан и Еврипид и имаше познания върху класици като Омир и Вергилий. След като взе изпитите, я назначиха в училището в Нуестра Сеньора. Елизабет бе доволна от отдалечеността на мястото. Тя искаше да обмисли всичко, което знаеше, да го подреди в съзнанието си и според евентуалния резултат да моделира новата Елизабет Макгрегор. В градчето, наречено Нуестра Сеньора, тя се настани у семейство Гонзалес.

Из долината се понесе вестта, че новата учителка е млада и много красива. И всеки път, когато Елизабет излезеше, тръгнеше за училище или се отправеше бързешком към бакалницата, на пътя й се изпречваха млади мъже, които нямаха определена работа, и насочваха цялото си внимание я към часовника, я към свиването на цигара или към някоя неясна, но жизненоважна точка в далечината. Понякога обаче между безделниците се появяваше странен мъж, който отдаваше цялото си внимание на Елизабет. Той бе висок, с черна брада и пронизващи сини очи. Този човек притесняваше Елизабет, защото я гледаше втренчено и погледът му проникваше през дрехите й.

Когато Джоузеф научи за новата учителка, той започна да я обсажда, като непрекъснато стесняваше обръча, докато накрая се озова в гостната на семейство Гонзалес — уютна стая, застлана с килим, — вперил очи в Елизабет. Беше официално посещение. Меката коса на Елизабет бе бухнала, ала тя бе учителката. На лицето си бе придала тържествено, почти строго изражение. Ако изключим, че непрекъснато приглаждаше роклята върху коленете си, може да се каже, че бе спокойна. От време на време вдигаше поглед към настоятелните очи на Джоузеф и после отново го отправяше в друга посока. Джоузеф беше с черен костюм и нови ботуши. Косата и брадата му бяха подстригани, а ноктите — възможно най-чисти.

— Обичате ли поезия? — попита Елизабет и за миг надникна в пронизващите, неподвижни очи.

— Ами, да… да. Харесвам я, поне това, което съм чел.

— Разбира се, господин Уейн, не съществуват съвременни поети, които биха могли да се сравняват с гръцките, като Омир например.

На лицето на Джоузеф започна да се изписва нетърпение.

— Спомням си — рече той. — Естествено, че си спомням. Един мъж отишъл на някакъв остров и се превърнал в прасе.

Устните на Елизабет се повдигнаха в ъгълчетата. За миг тя стана учителката, недостъпна и с превъзходство над ученика.

— Това е „Одисея“ — каза тя. — Счита се, че Омир е живял около деветстотната година преди Христа. Оказал е дълбоко влияние върху древногръцката литература.

— Госпожице Макгрегор — открито започна Джоузеф, — има си начини за това, но аз не ги знам. Някои хора го усещат инстинктивно, но не и аз. Преди да дойда, се опитах да обмисля какво да ви кажа, но не намерих думи, защото никога по-рано не съм правил подобно нещо. Известно време трябва да се увърта, но аз не знам как се прави. Освен това ми се струва безсмислено.

Елизабет бе като приклещена от очите му, тя бе стресната от наситеността в думите му.

— Не знам за какво говорите, господин Уейн.

Бяха я изхвърлили от трона на нейната начетеност и падането я бе изплашило.

— Известно ми е, че не го правя както трябва — каза той. — Само че не знам друг начин. Виждате ли, госпожице Макгрегор, боя се, че може да се объркам или да се смутя. Искам да се омъжите за мен и на вас сигурно ви е известно. Ние с братята ми притежаваме шестстотин и четиридесет акра земя. Кръвта ни е чиста. Мисля, че ще е по-добре за вас, ако знам какво мислите по въпроса.

Джоузеф бе свел поглед, докато говореше. Сега я погледна и видя, че се е изчервила и изглежда много нещастна. Той скочи на крака.

— Май сгреших. Ето, вече се обърках, но поне го казах. А сега си отивам, госпожице Макгрегор. Ще се върна, когато престанем да се чувстваме неудобно един от друг.

Той бързо излезе, без да се сбогува, скочи на коня и в галоп се отдалечи в нощта.

В гърлото си усещаше паренето на срам и задоволство. Когато стигна до гористата долчинка, спря коня, изправи се на стремената и извика, за да облекчи парещата болка, а ехото изкрещя в отговор. Нощта беше мастиленочерна и мъглата високо в небето притъпяваше яркостта на звездите и заглушаваше нощните шумове. Викът му проряза нощната тишина и го изплаши. За миг остана безмълвен. Почувства тежкото дишане на коня.