Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Стари хора са, сеньор, почти на осемдесет.

— А в следващата?

— Ами, може би… Има едно малко момиченце. На тринайсет.

— Тогава ще опитаме при малкото момиченце. Така: „Хълмовете на Максуелтон са красиви…“

Елизабет бе заровила глава в завивките и трепереше от ужас.

— Щях да отида — отчаяно промълви тя. — Страх ме е, че щях да отида, ако ме беше помолил отново.

Джоузеф изчака две седмици и отново посети Елизабет. Есента настъпваше и водеше със себе си мъгли, които придаваха на небето сив оттенък. Всеки ден откъм океана прииждаха огромни облаци, пухкави като памук, присядаха за малко по върховете на хълмовете и отново отплуваха към морето, подобно небесни разузнавателни кораби. Червенокрилите косове се групираха в ескадрони и тренираха маневри над полето. Гълъбите, незабележими през пролетта и лятото, излизаха от скривалищата си и се скупчваха като гроздове по оградите и мъртвите дървета.

По изгрев и залез слънцето изглеждаше червено през въздушния есенен воал от прахоляк.

Бъртън бе отвел жена си на среща на съмишленици в Пасифик Гроув.

— Поглъща Господ — кисело отрони Томас, — както мечката поглъща меса преди настъпването на зимата.

Идващата зима натъжаваше Томас. Той като че се боеше от влагата и вятъра, когато нямаше да може да намери пещера, в която да пропълзи.

Децата в ранчото започнаха да очакват Коледа като нещо не чак дотам далечно. Те предпазливо подпитваха Рама как да се държат по зимните празници, за да се харесат на светиите, а тя се възползваше максимално от вълнението им.

Бенджи се излежаваше, уж болен, а младата му жена не разбираше защо никой не му обръща особено внимание.

В ранчото нямаше много работа. Високата суха трева в подножието на планината бе толкова буйна, че стигаше да се изхрани добитъкът през цялата зима. Хамбарите бяха пълни със сено за конете. Джоузеф прекарваше дълго време, седнал под дъба, в мисли за Елизабет. Спомняше си как седеше с прибрани стъпала, как държеше главата си така изправена, сякаш ако не бе прикрепена към тялото, щеше да хвръкне нагоре. Дойде Хуанито и седна до него. Тайничко погледна лицето на Джоузеф, за да разбере в какво настроение е, та да се пригоди към него.

— Може да си взема жена, преди да дойде пролетта, Хуанито — каза Джоузеф. — Представяш ли си, ще живее тук, в моята къща. И когато дойде време за вечеря, ще ме вика с мъничко звънче, а не с хлопка. Ще купя малко сребърно звънче. Сигурно ще ти е приятно да чуваш малкото звънче по вечеря, Хуанито.

Хуанито, поласкан от оказаното доверие, реши да разкрие своята тайна:

— И аз, сеньор.

— Ще се жениш, Хуанито! И ти ли?

— Да, сеньор, за Алис Гарсия. Имат документ, с който могат да докажат, че имат дядо испанец.

— Ами това е чудесно, Хуанито. Ще ти помогна да си построиш къща тук и тогава няма повече да се налага да яздиш отдалеч. Ще живееш тук.

Хуанито се засмя от щастие.

— И аз ще имам звънец, сеньор. Ще го закача на верандата. Само че моето ще бъде хлопка. За да не идвам на вечеря, когато чуя вашето звънче.

Джоузеф отметна глава назад и се усмихна на възлестите клони на дървото. Няколко пъти се бе канил да му разкаже шепнешком за Елизабет, но срамът да стори нещо толкова глупаво го бе възпрял.

— Вдругиден отивам с колата в града, Хуанито. Сигурно ще искаш да дойдеш с мен.

— О, да, сеньор. Ще седя в каруцата и вие можете да кажете: „Това е моят кочияш. Много го бива. Аз, разбира се, не карам коне.“

— Май искаш и аз да ти направя същата услуга — пошегува се Джоузеф с вакерото.

— О, не, сеньор, в никакъв случай.

— Тръгваме рано, Хуанито. Сега вече ще ти трябва нов костюм.

Хуанито не можеше да повярва.

— Истински костюм, сеньор! Не работни дрехи! Костюм със сако?

— Естествено, със сако. И с жилетка. А като сватбен подарък ще получиш верижка за часовник.

Това вече надхвърляше очакванията му.

— Сеньор — рече Хуанито, — скъсал се е един колан, отивам да го оправя. — И той се упъти към хамбара, защото трябваше доста да помисли по въпроса за костюма и верижката за часовник. Начинът, по който щеше да носи подобно облекло, изискваше размисъл и продължителни предварителни упражнения.

Джоузеф се облегна на дървото и усмивката бавно изчезна от лицето му. Той отново се загледа в клоните. Точно над главата му рой стършели бяха изградили ядро и то щеше да послужи за основа на крехкото гнездо, което тепърва започваха да строят. Джоузеф внезапно си спомни кръглата поляна сред боровете. Спомни си всичко, до най-малката подробност — странната скала, покрита с мъх, тъмната пещера, обрасла с папрат по входа, тихото бистро поточе, което бълбукаше от нея и бързо се прокрадваше надалеч. Представи си как кресонът расте във водата и движи листа в синхрон с течението. И Джоузеф изведнъж изпита желание да отиде на онова място, да седне до скалата и да прокара ръка по мекия мъх.