Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Джоузеф седеше сковано. Конете усетиха твърдата му ръка върху поводите и от тръс преминаха във внимателен, предпазлив ход. Приближаваха нащърбения силует на крайречните дървета, когато внезапно иззад храсталака прозвуча гласът на Бенджи:

Джоузеф рязко издърпа камшика от гнездото и шибна конете толкова яростно, че после се наложи да дръпне юздите с всички сили, за да озапти устрема им. Елизабет жално изхлипа, когато чу гласа на Бенджи. Джоузеф не спря да опъва поводите, докато чаткането на копитата по твърдата земя се укроти и премина в сложния ритъм на тръса.

— Не съм ви казвал, че брат ми е пияница. Трябва да знаете какво е семейството ми. Брат ми е пияница. Нямам предвид, че от време на време отива да се напие както всеки нормален човек. Болестта е в кръвта му. Сега вече знаете.

Той впери поглед напред.

— Онзи, дето пееше, беше брат ми.

Усети как тялото й потръпва от плач.

— Искате ли вече да ви изпратя до вас?

— Да.

— А искате ли да не ви досаждам?

Тя не отговори. Той рязко обърна конете и ги подкара по обратния път.

— Искате ли да не ви досаждам? — настоя Джоузеф.

— Не — отвърна тя. — Държа се глупаво. Искам да си ида вкъщи и да си легна. Искам да се опитам да разбера какво чувствам. Честно.

Джоузеф отново усети задоволство да гъделичка гърлото му. Наведе се към нея, целуна я по бузата и отново пришпори конете. До портата й помогна да слезе и я изпрати до вратата.

— Сега тръгвам. Ще опитам да открия брат си. След няколко дни ще дойда пак. Лека нощ.

Елизабет не изчака да си тръгне. Легна, още преди шумът от колелетата да е затихнал. Сърцето й биеше така силно, че ударите му сякаш отекваха в главата й. Те заглушаваха всичко, но най-сетне тя успя да различи звука, който очакваше. Той бавно приближаваше към дома — красивият пиян глас. Елизабет се напрегна да устои на изгарящата болка, която идваше с гласа.

— Безполезен е, знам това! — прошепна тя. — Пиян, безполезен глупчо. Трябва да направя нещо, нещо почти вълшебно.

Тя почака, докато гласът стигне до къщата.

— Ето сега му е времето. Това е единствената ми възможност.

Тя завря глава под възглавницата и прошепна:

— Обичам този човек. Колкото и да е безполезен, обичам го. Никога не съм виждала лицето му и го обичам повече от всичко на света. Господи, покажи ми правия път. Помогни ми да имам този мъж.

После притихна, заслушана в очакване на отговора, на резултата от заклинанието. Той дойде след последния изблик на болка. Омразата към Бенджи измести болката, омраза толкова силна, че Елизабет стисна челюсти и оголи зъби. Почувства как кожата й изгаря от омраза и как ноктите я болят от желанието да ги забие в него. После омразата я напусна и отлетя. Тя с безразличие чу как гласът на Бенджи се отдалечава и все повече отслабва. Елизабет легна по гръб и кръстоса китки под главата си.

— Скоро ще се омъжа — тихо промълви тя.

Времето помръкна с идването на зимата. После дойде пролетта. Ожениха се едва с настъпването на следващата есен. Трябваше да се мисли за края на учебната година. После, през летните жеги, когато белите тополи клюмнаха под слънцето и реката се превърна в малко поточе, Елизабет бе заета с шивачката. Хълмовете преливаха от класове, натежали от семе. Нощем добитъкът напускаше храсталака, за да яде, а когато слънцето изгрееше, се връщаше в сянката сред миризмата на мента и сънливо преживяше по цял ден. Натрупаното от мъжете сладко сено се издигна над гредите на хамбара.

Веднъж седмично Джоузеф отиваше до Нуестра Сеньора и разговаряше с Елизабет в гостната или я извеждаше на разходка с каруцата. И питаше:

— Кога ще се оженим, Елизабет?

— Ами, нали трябва да изкарам годината — отговаряше тя. — Имам да свърша хиляди неща. Трябва да отида до Монтерей за малко. Татко сигурно ще иска да ме види, преди да се омъжа.

— Така е — трезво разсъждаваше Джоузеф. — После може да се промениш.

— Знам.

Тя обхвана китката му с ръце и се загледа в преплетените си пръсти.

— Погледни, Джоузеф, колко е трудно да помръднеш точно пръста, който искаш. Не можеш да разбереш точно кой е.

Джоузеф се развесели от начина, по който Елизабет насочваше вниманието си към разни неща, за да отклони мислите си.

— Страх ме е от промяната — каза тя. — Искам я, а ме е страх. Дали ще напълнея, как мислиш? Само за миг ще се превърна в друг човек и ще си спомням за Елизабет като за позната, която е умряла.