Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

„Ето, Господ идва за сватбата със закъснение. Ето го най-после железният Господ.“ — Почувства, че би се помолил, ако знаеше някакъв силен начин да го направи. „Това е то. Това е бракът — добрият железен глас! — мислеше си той. — Ето това обичам и разбирам. Любимите ми звънци, които блъскат по телата с лудите си сърца! Това са слънчевите лъчи, които сутрин бият небесната камбана; това е глухото плющене на дъжда по издутия корем на земята, така е, разбира се — то удря измъчения въздух със светкавици; а понякога в жълтия следобед топлият сладък вятър поклаща върховете на дърветата.“

Той погледна настрани, след това надолу и прошепна:

— Звънците са хубаво нещо, Елизабет. Звънците са свещени.

Тя се сепна и се взря в него с недоумение, защото видението още бе пред очите й. Лицето на Исус все още бе лицето на Джоузеф. Елизабет смутено се засмя.

„Моля се на собствения си съпруг“ — призна пред себе си тя.

Седларят Макгрегор се натъжи, когато си тръгнаха. Той сковано целуна Елизабет по челото.

— И не забравяй баща си — рече той. — Макар че и да се случи, няма да се изненадам. В наши дни то е почти обичайно.

— Ще идваш да ни виждаш в ранчото, нали, татко.

— При никого не ходя — ядно отвърна той. — От задълженията си човек получава малко удоволствие, а те го карат да проявява слабостите си.

— Ще се радваме, ако дойдете — каза Джоузеф.

— Ами, ще има да почакате и ти, и твоите ранчо и хилядите акри земя. По-скоро ще ви видя и двамата в ада, отколкото да дойда в ранчото.

Малко по-късно дръпна Джоузеф настрани, където Елизабет не можеше да ги чуе, и тъжно рече:

— Защото си по-силен от мен, затова те мразя. Ето, искам да те харесам, а не мога, защото съм слаб човек. И с Елизабет и лудата й майка беше така. И двете знаеха, че съм слаб, и аз ги мразех.

Джоузеф се усмихна на седларя. Изпитваше към него съжаление и любов.

— Сегашната ви постъпка не е проява на слабост — отбеляза той.

— Не! — извика Макгрегор. — Това е постъпка на силен човек. О, аз знам как да бъда силен, но не съм.

Джоузеф грубо го потупа по ръката.

— Ще се радваме, ако дойдете.

Макгрегор гневно сви устни.

Отпътуваха от Монтерей. Влакът минаваше през дългата долина Салинас — сиво-златиста ивица между две мускулести планински вериги. От прозореца се виждаше как вятърът духа през долината към морето. Сухият му силен повей стелеше житото по земята и то се слягаше като козината на охранено куче, подкарваше стадата тръни и те се търкаляха към входа на долината. Вятърът неспирно огъваше короните на дърветата и те, сякаш носени от поток, започваха да растат приведени. На малките гари Чуалар, Гонзалес и Грийнфилд работниците стояха край пътя и чакаха да разтоварят пълните чували в складовете. Пътуваха успоредно на пресъхналата река Салинас. Из широкото жълто корито по горещия пясък отчаяни крачеха сини чапли и търсеха вода, за да уловят малко риба. От време на време някой притеснен сив койот тичешком се отдалечаваше и с безпокойство извръщаше глава след влака. Планините неотклонно ги съпровождаха от двете страни като огромни коловози на гигантска железница.

В Кинг Сити — малко градче по пътя — Джоузеф и Елизабет слязоха от влака и отидоха в конюшнята, където Джоузеф бе оставил конете. Когато излязоха от Кинг Сити на пътя за долината Нуестра Сеньора, се почувстваха обновени, сияйни и необичайно млади. В сандъка на каруцата имаше кошници, а в тях — нови дрехи. Облякоха дълги наметала от бял лен, предпазващи от праха по пътя. Лицето на Елизабет бе забулено с тъмносин воал, зад който очите й се стрелкаха и събираха впечатления. Седнали рамо до рамо, вперили поглед в жълто-кафявия път, Джоузеф и Елизабет бяха смутени, защото им се струваше, че са се впуснали в доста самонадеяна игра. Конете бяха почивали четири дни и се бяха натъпкали с овес. Сега тръскаха глави и се опитваха да вървят в галоп, но Джоузеф подръпна хамутите и ги задържа.

— Спокойно, Блу! Спокойно, Пиджън! — рече той. — Ще се изморите още преди да стигнем вкъщи.

Няколко мили по-нататък се мернаха върбите покрай поточето, което идваше откъм дома, точно където то се срещаше с широката река Салинас. През този сезон върбите бяха жълти. Измежду клоните, ален и страшен, се провираше отровен бръшлян. Когато стигнаха на мястото, където двете реки се сливаха, Джоузеф спря и се загледа как водата на Нуестра Сеньора блещука, преди уморено да потъне и да изчезне в белия пясък на новото си корито. Знаеше се, че тече бистра и сладка и под земята и това можеше да се провери, като се изкопаят няколко фута. И сега се виждаха широки дупки, издълбани в коритото, за водопой на добитъка.