Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Няма никаква разлика. Нищо не се е променило. Досега не бях разбрала колко е красива долината.

— Почакай тук. Ще се върна да преведа конете.

Но когато остана сама, Елизабет горчиво се разплака, защото от другата страна видя момиченце с къса колосана поличка и плитчици, пуснати на гърба. То стоеше до дефилето, нетърпеливо се взираше надолу и пристъпваше от крак на крак. После неспокойно подскочи и ритна камъче в реката. За миг, колкото Елизабет да си спомни как веднъж чакаше баща си на ъгъла на улицата, видението замря, след това детето тъжно се извърна и бавно тръгна към Монтерей. Домъчня й за него. „Горчиво е да бъдеш дете — рече си тя. — Има толкова нови и чисти повърхности, върху които може да се драска.“

Впрягът тръгна през дефилето. Конете вървяха странишком, вдигаха копитата си високо и накланяха глави към реката. Джоузеф трябваше силно да опъва поводите. От натиска на крака му спирачката скърцаше. Когато излязоха от тясното пространство, конете се върнаха в познатия ритъм на дългото пътешествие. Джоузеф ги спря и помогна на Елизабет да се качи. Тя се настани, старателно придърпа наметалото около коленете си и пусна воала.

— Ще минем през града — каза тя. — Всички ще ни видят.

Джоузеф цъкна с език на конете и отпусна поводите.

— Това притеснява ли те?

— Естествено, че не ме притеснява. Даже ще ми е приятно. Ще се чувствам горда, сякаш съм извършила нещо необикновено. Трябва обаче да седя изправена и да изглеждам добре, когато ме видят.

Джоузеф се засмя.

— Ами ако никой не ни обърне внимание?

— Ще ни обърнат и още как! Аз ще се погрижа за това.

Тръгнаха по дългата единствена улица в Нуестра Сеньора. Конете се придържаха встрани от пътя, сякаш търсеха край къщите топлина. Жените излизаха от къщите и без да се свенят, вперваха очи в тях, махаха с ръце и изричаха новата титла много внимателно, защото тя беше като нова дума:

— Buenas tardes, señora. 3 3 Добър ден, сеньора (исп.). — Бел.прев.

После се провикваха през рамо към вътрешността на къщите си:

— Ven аса, mira! mira! La nueva señora Wayne viene. 4 4 Ела тук, виж новата г-жа Уейн идва (исп.). — Бел.прев.

Елизабет щастливо помахваше в отговор и се стараеше да изглежда достолепно.

Няколко пъти спираха за подаръци. Старата госпожа Гутиерес стоеше насред пътя, размахваше пиле, което държеше за краката, и кресливо описваше достойнствата точно на тази порода. Когато обаче то се озова на дъното на сандъка, където продължи да кряка, госпожа Гутиерес изведнъж се смути. Оправи няколко кичура коса и сплете пръсти пред корема си, после хукна обратно в двора, като размахваше ръце и викаше:

— No le hace. 5 5 Не го прави! (исп.). — Бел.прев.

Докато стигнат до края на улицата, сандъкът се напълни с домашни животни: две малки прасенца, агне, коза с лош поглед и подозрително набъбнало виме, четири кокошки и боен петел.

Когато каруцата изтрополи край бара, от вратата се изсипаха всичките му клиенти и вдигнаха чаши за поздрав. За малко бяха заобиколени от приветствени викове, после отминаха и последната къща и пред очите им остана само крайречният път.

Елизабет се облегна на седалката. Вече можеше да си отдъхне от почестите. Пръстите и се мушнаха под лакътя на Джоузеф и леко го стиснаха, после кротко се сгушиха.

— Беше като цирк — каза тя. — Все едно бяхме начело на парада.

Джоузеф си свали шапката и я сложи в скута си. Косата му бе объркана и влажна, в очите му се четеше умора.

— Те са добри хора — рече той. — Радвам се, че се прибираме вкъщи, а ти?

— И аз.

После внезапно каза:

— Понякога, Джоузеф, любовта към хората е силна и топла като тъгата.

Той бързо я погледна, изненадан, защото тя бе изрекла неговите мисли.

— Как се сети за това, скъпа?

— Не знам. Защо?

— Мислех за същото в този момент. Има моменти, когато хората, планините, земята, въобще всичко освен звездите е едно цяло и любовта към всички тях е силна като мъката.

— Значи без звездите?

— Да. Звездите никога не са част от него. Звездите са нещо чуждо, зло понякога, но винаги чуждо. Усещаш ли миризмата на пелина, Елизабет? Колко хубаво е да се завръщаш у дома.

Тя вдигна воала до носа си и вдъхна жадно и продължително. Чинарите бяха започнали да пожълтяват. Земята бе покрита с дебел килим от първите опадали листа. Впрягът пое по дългия път, който загърбваше реката. Слънцето бе слязло ниско над планините от страната на морето.