Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Хуанито беше, нали? — попита той, макар да знаеше отговора.

Томас вдигна ножа и го подаде на брат си, а когато той отказа да го вземе, го сложи обратно на масата.

— В гърба — каза Томас. — Хуанито отиде до Нуестра Сеньора да вземе назаем от специалните ножове, за да свалим рогата на големия бик, дето беснее толкова. И се върна прекалено бързо.

Джоузеф вдигна поглед от леглото.

— Да го покрием с нещо, да го завием. Срещнах Хуанито по пътя. Каза, че не знаел.

Томас грубо се изсмя.

— Откъде да знае. Не е могъл да види лицето му. Видял и го наръгал. Искаше да се предаде, но аз настоях да те почака — каза Томас. — Та нали, ако има процес, наказанието ще се стовари върху нас.

Джоузеф се извърна.

— Мислиш ли, че трябва да викаме съдебен лекар? Направихте ли нещо, Том?

— Донесохме го тук и му вдигнахме гащите.

Ръката на Джоузеф се вдигна към брадата, приглади я и подви крайчетата навътре.

— Къде е Джени? — попита той.

— Бъртън я заведе у тях. Бъртън се моли с нея. Плачеше, когато излязоха. Сигурно е изпаднала в истерия.

— Ще я изпратим у дома на изток. Тук няма да се справи.

Тръгна към вратата.

— Трябва да отидеш и да съобщиш на властите, Том. Кажи, че е било нещастен случай. Може би няма да задават повече въпроси. То си е било нещастен случай.

Върна се до леглото и потупа ръката на Бенджи. После излезе от къщата.

На фона на небето се очертаваше тъмният силует на дъба. Бавно прекоси двора. Когато стигна до дървото, се облегна на ствола и погледна нагоре. Между клоните неясно проблясваха няколко бледи звезди. Ръцете му се плъзнаха по кората.

— Бенджамин е мъртъв — тихо промълви той.

Пое дълбоко въздух. Обърна се и се покатери на дървото. Седна в основата на големите клони и опря лице в грубата студена кора. Знаеше, че мислите му ще бъдат чути дори да ги изрече наум. „Сега разбирам смисъла на благословията. Разбирам с какво съм се нагърбил. Томас и Бъртън имат право да харесват или не харесват това или онова — на мен не ми е позволено. Не ми е позволено. Не мога да бъда нито щастлив, нито нещастен. Не ми е съдено да познавам нито доброто, нито злото. Дори чистото усещане за разликата между удоволствието и болката ми е отнето. Всички неща са едно цяло, а цялото е част от мен.“ Погледна към къщата, откъдето бе дошъл. Светлината в прозореца ту проблясваше, ту някой я затулваше. Кучето на Бенджи отново започна да вие. В далечината го чуха койотите и към воя се прибави лудешкият им кикот. Джоузеф обхвана дървото с ръце и силно се притисна към него.

„Бенджи е мъртъв, а аз нито се радвам, нито тъгувам. Нямам нужда от подобни чувства. Не откривам смисъл в това. Сега те разбирам, татко. Бил си толкова самотен, че не си чувствал самотата. Бил си спокоен, защото си бил над всекидневните неща.“

Той слезе от дървото и още веднъж каза:

— Бенджамин е мъртъв, сър. И да можех, нямаше да попреча на това. Няма нужда от изкупление.

И той тръгна към обора. Крайно време беше да оседлае кон и да отиде при голямата скала, където го очакваше Хуанито.

Рама хвана Елизабет за ръката и я поведе през двора.

— И недей плака — каза тя. — Недей се разстройва. Ти не познаваше мъртвия и не може да ти е мъчно за него. Няма и да го видиш, затова няма защо да се страхуваш.

Поведе я нагоре по стълбите. На люлеещите се столове в уютната всекидневна имаше пъстри възглавници, по абажурите на лампите, донесени от Рочестър, бяха нарисувани рози и дори парчетата плат за обшитите с ширит пътечки бяха взети от възможно най-ярките фусти.

— Хубаво е тук — рече Елизабет и се вгледа в широкото лице на Рама. Цяла педя разделяше скулите й, а черните вежди почти се сключваха над очите. Гъстата коса се спускаше ниско над челото.

— Гледам да е удобно — отвърна Рама. — Сигурно и ти ще се стремиш към същото.

Рама се бе облякла специално за случая — черна рокля със стегнат корсаж и широка пола от тафта, която силно шумолеше, когато тя се движеше. Около врата си на сребърна верижка носеше амулет от слонова кост, донесен от далечен дядо моряк от някакъв остров в Индийския океан. Тя се настани на стола, покрит с възглавнички на малки цветчета и ситни точки. Рама постави ръце на коленете си и разпери пръсти като пианист, който изпробва роял.

— Седни — каза тя. — Ще се наложи да почакаш доста.

Елизабет усети силата на Рама и вместо да се почувства потисната, присъствието на тази уверена жена й вдъхна толкова приятно спокойствие. Тя седна изискано и кръстоса ръце в скута.