Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Ръцете й загубиха увереността си и се плъзнаха по коленете като търсещи пипала на гладно морско животно.

— Ти си казваш: „Той е като дете. Мечтае“ — гласът на Рама звучеше остро и жестоко. — Той не е дете — добави тя. — И дори да мечтае, ти никога няма да узнаеш какви са мечтите му.

Елизабет избухна:

— Какви ги разправяш? Той е мой съпруг. Да не се опитваш да го отдалечиш от мен? — Гласът й се разтрепери. — Ами, естествено, че го познавам. Смяташ ли, че щях да се омъжа за човек, когото не познавам?

Рама само се усмихна.

— Не се плаши, Елизабет. Вече видя някои неща. Той не е жесток, Елизабет, така мисля. Можеш да го боготвориш без страх, че ще бъдеш пожертвана.

Споменът за сватбата обзе мислите й. Тогава по време на монотонната служба тя обърка съпруга си с Христос.

— Не разбирам какво имаш предвид — извика тя. — Защо казваш да го „боготворя“? Изморена съм, разбираш ли. Цял ден пътувам. Значенията на думите се променят от умората. Защо казваш „боготворя“?

Рама придърпа стола, така че да може да сложи ръце на коленете на Елизабет.

— Времето е особено — тихо промълви тя. — Преди малко ти казах, че тази вечер се е отворила врата. Също като в нощта на Вси светии, когато излизат всички духове. Понеже брат ни умря тази вечер, в мен се отвори врата, отвори се отчасти и в теб. Мисли, скрити дълбоко в съзнанието, в мрака, зад челото, тази вечер могат да излязат на повърхността. Ще ти кажа какво съм мислила и пазила в тайна досега. Понякога в очите на хората, като сянка във водата, съм виждала същите мисли.

Тя леко потупваше Елизабет по коляното, докато говореше. С потупванията отмерваше ритъма на думите, а очите й блестяха от напрежение, докато накрая в тях припламнаха червени искри.

— Познавам мъжете — продължи тя. — Познавам Томас толкова добре, че долавям мислите му още преди да са се породили. Усещам импулса в него още преди да е станал достатъчно силен, за да го раздвижи. Познавам Бъртън до дъното на бедната му душица. И Бенджи… познавах омаята и леността на Бенджи. Зная колко много съжаляваше за това, че е Бенджи, и как нищо не можеше да направи — тя се усмихна на спомена си. — Бенджи дойде тук една нощ, когато Томас го нямаше. Бе толкова безпомощен и тъжен. Държах го в прегръдките си почти до сутринта. — Пръстите й се прегънаха и образуваха отпуснат юмрук. — Познавах ги всичките — дрезгаво рече тя. — Инстинктът никога не ме е лъгал. Но Джоузеф не познавам. Не познавах и баща му.

Завладяна от ритъма, Елизабет бавно кимаше.

Рама продължи:

— Не знам дали съществуват хора, родени извън човечеството, или някои са толкова човечни, че останалите изглеждат неистински. Може би от време на време на земята слиза някой божи пратеник. Джоузеф притежава непоклатима сила, притежава спокойствието на планините, а чувствата му са неудържими, необуздани и непредвидими като светкавица и струва ми се също толкова необясними. Когато си далеч от Джоузеф, опитай се да мислиш за него и ще разбереш какво искам да кажа. Образът ще се уголемява, ще стане огромен и накрая ще засенчи планините, а силата му ще бъде като неукротимия порив на вятъра. Бенджи е мъртъв, но за Джоузеф не можеш да мислиш като за човек, който ще умре. Той е безсмъртен. Баща му умря, но това не беше истинска смърт. — Устните й безпомощно търсеха думите. Тя като че извика от болка. — Казвам ти — този мъж не е човек. Или може би е побрал в себе си всички човеци, взети заедно. Силата, устойчивостта, отколешната и колеблива мисъл на цялото човечество, цялата радост и цялото страдание, които се изключват взаимно и все пак в основата си остават. Той е всичко това. Хранилище за малки частици от душите на всички хора, нещо повече — той е символ на душата на цялата земя.

Тя сведе очи и отдръпна ръката си.

— Казах ти — тази вечер се е отворила врата.

Елизабет разтри коляното си на мястото, където досега усещаше ритъма. Очите, пълни със сълзи, блестяха.

— Толкова съм уморена — каза тя. — Пътувахме в жегата, тревата беше кафява. Дали са извадили пилетата, агнето и козата от каруцата. Трябва да ги изкарат на двора на въздух да не им се подуят краката.

Елизабет извади кърпичка от пазвата си и си избърса носа. Изтри го толкова яростно, че той се зачерви. Упорито отказваше да погледне Рама.

— Ти обичаш съпруга ми — тихичко я обвини тя. — Обичаш го и те е страх.

Рама бавно вдигна поглед. Очите й се плъзнаха по лицето на Елизабет, после отново се сведоха.

— Не го обичам. Няма надежда за взаимност. Боготворя го, а в случая не е нужна взаимност. Ти също ще започнеш да го боготвориш и няма да получиш взаимност. Сега вече знаеш и няма защо да се страхуваш.