Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Хуанито изтича към скалата, загреба вода с шепи и я изпи. После бързо се върна.

— Добра е тази вода, сеньор. Индианците я носят със себе си и я пият, когато са болни. Казват, че идвала от сърцето на земята.

Той изтри устни с ръкава си. Джоузеф успя да различи очертанието на лицето му и малките очни вдлъбнатини.

— Какво ще правиш сега?

— Каквото кажете, сеньор.

— Прекалено много искаш от мен! Прави каквото знаеш! — ядоса се Джоузеф.

— Но аз исках да ме убиете, приятелю.

— Ще се върнеш ли на работа?

— Не — бавно отвърна Хуанито. — Много е близо до гроба на човек, който не е отмъстен. Не мога да направя това, докато костите му не побелеят. Ще замина за известно време, сеньор. И когато костите побелеят, ще се върна. Споменът за ножа ще си отиде заедно с плътта.

Внезапно силна тъга завладя Джоузеф, толкова силна, че чу причини болка в гърдите.

— Къде ще отидеш, Хуанито?

— Знам къде. Ще взема и Уили. Ще заминем заедно. Стига да има коне, ще се оправим. Когато съм с Уили и му помагам да се пребори с кошмарите за мъртвото място и хората, които излизат от дупките, за да го разкъсат, наказанието няма да е толкова страшно.

Той се обърна и веднага изчезна сред боровете. Иззад стената от дървета долетя гласът му:

— Конят ми е тук, сеньор. Ще се върна, когато костите побелеят.

Миг по късно Джоузеф чу как проплакват коланите на стремената, после копитата затуптяха по боровите иглички.

Небето се проясни. Високо над центъра на поляната бе надвиснало късче огнен облак, но самата тя все още бе тъмна и сива, а в средата се извисяваше огромната скала.

Джоузеф се приближи до нея и прокара ръка по плътния мъх.

„От сърцето на земята — рече си той и се сети за полюсите на батериите. — От сърцето на земята.“

Обърна се и бавно, с мъка се отдалечи от скалата. Тръгна надолу по склона. Слънцето изгря зад гърба му, хвърляйки отблясъци в стъклата на прозорците на къщите в долината. По жълтата трева блестеше роса. Склоновете на хълмовете вече отслабваха и измършавяваха, готвеха се за зимата. Няколко малки бичета бавно извърнаха глави след него и го проследиха с поглед.

Силна радост обхвана Джоузеф, защото осъзна, че неговата природа е слята с природата на земята. Замисли се, че Томас е в Нуестра Сеньора и освен него няма кой да скове ковчег за Бенджи, и подкара коня в тръс. За секунда, докато конят препускаше, се опита да си представи що за човек беше Бенджи, но скоро се отказа, защото не можеше да се съсредоточи.

Над къщата на Томас се виеше струйка дим. Влезе в стопанския двор. Пусна Пач и окачи седлото.

„Елизабет сигурно е при Рама“ — помисли той. С нетърпение очакваше да види младата си съпруга.

Тази година зимата дойде рано. Цели три седмици преди Деня на благодарността вечерното небе над крайморските планини не спря да аленее. Настървеният вятър не се насити да бръсне над земята, да свири нощем край ъглите на къщите и да блъска капаците на прозорците. Малки вихрушки загребваха прах и листа и те се понасяха по пътя като пияни войници. Косовете се скупчваха и отлитаха на малки трептящи облачета. Гълъбите покрусени кацаха по оградите и после някоя нощ изчезваха. По цял ден ята патици и гъски прекосяваха небето, безпогрешно насочили като стрели човки на юг, а привечер търсеха къде проблясва вода, за да отпочинат близо до нея след залеза. Сетне една нощ в долината дойде студът и попари до жълто върбите и кучешкия дрян.

На небето и земята течаха трескави приготовления. Катеричките припкаха из полето и струпваха в общите подземни складове десет пъти повече храна, отколкото беше нужно. През това време на входовете на дупките стояха посивелите старейшини, пищяха пронизително и даваха наставления за прибирането на реколтата. Лъскавият косъм на конете и кравите се смени с груба зимна козина. Кучетата издълбаваха плитки дупки, където да спят, необезпокоявани от приземния вятър. Над долината обаче въпреки непрестанното движение тегнеше тъга, подобно на гъстата синя мъгла, която се стелеше над хълмовете. Пелинът придоби пурпурночерен цвят. Дъбовете неспирно ръсеха шума и при все това оставаха покрити с листа. Нощем небето над морето изгаряше в пламъци. Облаците се групираха и разпръсваха, атакуваха и отстъпваха в подготовка за зимата.

В ранчото на семейство Уейн също вървяха приготовления. Тревата беше окосена и хамбарът преливаше от сено. Трионите стържеха по дъбовите трупи, големите брадви разбиваха цепениците. Джоузеф надзираваше работата, а братята му превиваха гръб под неговите нареждания. Томас построи навес за инструментите и намаза с масло плуговете и върховете на браните. Бъртън стегна покривите и почисти всички такъми и седла. Общият куп дърва се издигна висок като къща.