Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Елизабет скри глава под възглавницата, за да не чува квиченето на прасето, а Рама остана и събра кръвта от гърлото в кофа за мляко.

За малко да не смогнат. Едва бяха прибрали сланината и бутовете в новия каменен зимник и заваля. Вятърът повилня една сутрин откъм югозапад и океана. Облаците се претърколиха навътре в долината, разпръснаха се, спуснаха се ниско надолу и накрая притулиха върховете на хълмовете. Тогава заваляха едрите капки. Децата стояха в къщата на Рама и гледаха през прозореца. Бъртън благодари на Бога и помогна на жена си да отправи своите благодарности, въпреки че тя не се чувстваше добре. Томас отиде в обора, седна на яслата и се заслуша в трополенето на дъжда по покрива. Струпаното сено още пазеше топлината на слънчевите лъчи от летните склонове. Конете неспокойно пристъпваха, търкаха вратове във въжетата и се опитваха да вдъхнат свежия въздух през прозорците.

Когато заваля, Джоузеф стоеше под дъба. Кръвта на прасето, която бе мацнал на дървото, бе черна и лъскава.

Елизабет го извика от вратата:

— Идвай вече. Ще се намокриш.

Той весело се извърна.

— Кожата ми е пресъхнала. Искам да се намокря.

Видя как първите едри капки тежко тупат и вдигат малки прашни струйки във въздуха. Скоро като че поръсиха земята с чер пипер. Дъждовните капки се сгъстиха, а със свежия порив на вятъра заваляха настрани. Острата миризма на влажна пръст се понесе из въздуха. И тогава започна първата истинска зимна буря. Завилня из въздуха, заби по покривите и отрони последните листа от дърветата. Земята потъмня. През двора закриволичиха малки вадички.

Джоузеф стоеше с вдигнато нагоре лице. Дъждът го удряше по бузите и очите, водата се стичаше по брадата му и влизаше в отворената яка на ризата. Дрехите му натежаха. Дълго стоя на дъжда. Искаше да се увери, че не е просто някакво си препикаване.

— Джоузеф, ще настинеш — отново извика Елизабет.

— От това не мога да настина — каза той. — То е здравословно.

— Тогава от косата ти ще поникнат бурени, Джоузеф. Идвай си. Гори хубав огън. Ела и се преоблечи.

Но той продължи да стои на дъжда. Стоя, докато по кората на дъба потекоха струйки вода.

— Годината ще бъде добра — рече той. — Потоците в каньона ще се налеят с вода до Деня на благодарността.

Елизабет седеше на големия стол с кожена тапицерия. На лъскавата печка къкреше яхния. Разсмя се, когато той влезе, толкова силно бе усещането за радост във въздуха.

— Я виж, от тебе по целия под капе вода… По чистия ми под.

— Знам — отвърна той. Обзелата го силна любов към земята и Елизабет го накара да прекоси стаята и да постави мократа си ръка на главата й, сякаш я благославяше.

— Джоузеф, потече ми по врата.

— Знам — отвърна той.

— Джоузеф, ръката ти е студена. На първото причастие епископът сложи ръка на главата ми като теб сега и тя беше студена. По гърба ми преминаха тръпки. Помислих си, че това е Светият дух.

Тя щастливо му се усмихна.

— После си говорихме и всички останали момичета казаха, че наистина е бил Светият дух. Беше толкова отдавна, Джоузеф.

Тя отново се замисли. По средата на нейната дълга, тясна рисунка на времето се намираше бялото дефиле сред планините, но дори и то бе далеч навътре в голямата картина на времето.

Той бързо се наведе и я целуна по бузата.

— До две седмици тревата ще порасне — каза той.

— Джоузеф, няма нищо по-неприятно на света от мокра брада. Сложила съм ти дрехи на леглото, скъпи.

След вечеря той седна на люлеещия се стол до прозореца. Елизабет го поглеждаше крадешком и виждаше как се мръщи от притеснение, когато топуркането на дъжда утихне, и как леко се усмихва, успокоен, когато дъждът отново се засили. Късно вечерта дойде Томас и дълго време стърга и чисти обувки на верандата.

— Е, значи дойде — каза Джоузеф.

— Дойде. Утре ще трябва да прокопаем няколко рова. Водата е заляла кошарата. Трябва да я източим.

— Във водата има хубав тор, Том. Ще я насочим към зеленчуковата градина.

Валя цяла седмица. Понякога дъждът ставаше ситен като мъгла, но после отново плисваше като из ведро. Капките прекършиха старата мъртва трева и след няколко дни се показаха малките нови връхчета. Реката забоботи откъм западните хълмове, преля от бреговете, увлече косите на върбите по течението и така и не спря да мърмори измежду речните камъни. Даже и най-малките каньончета и пукнатини в хълмовете изпращаха свои притоци към реката. Урвите станаха по-дълбоки и се разпростряха из всички дерета.