Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Гостите започнаха да пристигат преди изгрев. Някои от по-богатите семейства идваха с леки двуместни екипажи с разлюлени ресни по покривите, останалите с каруци, двуколки, фургони и на коне. От бедното ранчо на Кингс Маунтън дойдоха на талига, пълна до половината със слама и догоре с деца. Децата се тълпяха и се гледаха изпитателно. Индианците безмълвно приближаваха и стояха настрана с апатично, равнодушно изражение и наблюдаваха всичко, но не вземаха участие в нищо.

Що се отнася до църквата, отец Анджело беше строг човек, но приключеше ли църковните ангажименти, ставаше чувствителен и весел. Стигаше му малко месо и чаша вино и ничии очи не можеха да се сравняват по блясък с неговите. Точно в осем часа запали свещите, изкара клисарчетата навън и започна литургията. Плътният му глас омайно забоботи.

Верен на себе си, Бъртън остана вкъщи, вглъбен в молитви заедно със съпругата си, но колкото и да повишаваше глас, не можеше да заглуши всепроникващия латински.

Веднага щом свърши литургията, хората се струпаха около отец Анджело да наблюдават как прибира Младенеца и Девата. Правеше го точно както се полага и коленичеше пред всяка фигура, преди да я свали от подставката и да отвинти главата й. В ямите вече аленееха въглените, а въздухът наоколо трептеше от горещината. Томас, подпомаган от повече хора, отколкото беше нужно, изтъркаля бурето с вино на подпората, изби чепа и сложи канелка. Огромните късове месо висяха над огъня и от тях капеше сок, а въглените изхвърляха бели пламъци. Телешкото беше първокласно, заклано и одрано на място. Трима мъже домъкнаха казана със салца и се върнаха за варела с боба. Три жени донесоха квасника, сякаш носеха наръчи дърва, и наредиха златистите самуни на масата. Индианците се придвижиха малко по-навътре в кръга. Децата, макар още да се стесняваха, вече се бяха заиграли, но когато миризмата от месото насити въздуха, сякаш полудяха от глад.

За началото на фиестата Джоузеф извърши ритуал, на който го научи старият Хуан, ритуал толкова древен и толкова естествен, че Джоузеф сякаш си го спомняше отпреди. Той взе от масата канче и отиде до бъчвата с виното. Червената течност запя и заискри в чугунения съд. Когато се напълни, той го вдигна на нивото на очите си и го изля на земята. Отново напълни канчето и този път изпи виното на четири жадни глътки. Отец Анджело кимна и се усмихна в знак на одобрение. След като церемонията приключи, Джоузеф се приближи до дървото и поля малко вино по кората. Близо до него се чу тихият глас на свещеника:

— Това не е хубаво, синко.

Джоузеф рязко се извърна към него.

— Какво искаш да кажеш? В канчето имаше муха!

Отец Анджело се усмихна мъдро и малко тъжно.

— Внимавай с горичките, синко. Исус предлага по-добро спасение от нимфите — усмивката му стана блага — отец Анджело бе мъдър, но и учен човек.

Джоузеф почти му обърна гръб, но изведнъж малко неуверено го погледна.

— Ти всичко ли разбираш, отче?

— Не, синко — отговори свещеникът. — Аз разбирам много малко, но църквата разбира всичко. Сложните неща стават прости през погледа на църквата. Така разбирам това, което ти направи — внимателно продължи отец Анджело. — Ето как стоят нещата — дяволът е властвал над тези места в продължение на много хиляди години, Исус — само няколко. Както на всяка новозавоювана земя старите обичаи се запазват дълго, понякога се практикуват тайно, понякога са леко видоизменени съобразно изискванията на новата власт. Така че, синко, тук старите обичаи са се запазили дори при Христовата вяра.

— Благодаря ти — каза Джоузеф. — Месото сигурно е готово.

Край ямите помощниците обръщаха късовете месо с вили. Гостите с чаши в ръка бяха образували опашка пред бъчвата с вино. Най-напред обаче наляха на китаристите. Сипаха им уиски, защото слънцето беше високо в небето, а тепърва им предстоеше работа. Те лакомо погълнаха храната и докато другите още ядяха, седнаха на сандъци в полукръг и тихо засвириха — уеднаквяваха ритъма, търсеха вярната тоналност, за да се слеят, когото започнат танците, в един-единствен страстен инструмент. Старият Хуан познаваше душата на музиката и внимаваше чашите им да не остават празни.

Две двойки излязоха на дансинга и се впуснаха в захлас във вихъра на танца, като спазваха установените фигури, поклони и завъртания. От китарите се лееха мелодични трели и се преплитаха с тътена на ритъма. Пред бурето отново се изви опашка. Нови двойки изпълниха дансинга, но те не бяха изкусни танцьори като първите. Китаристите доловиха промяната и наблегнаха на басовите струни. Ритъмът, по-плътен и дълбок, насити пространството, а гостите вече не се стараеха да танцуват, а стояха, сплели ръце, и потропваха с крака. Край ямите индианците пристъпиха напред и приеха предложения хляб и месото, без да благодарят. Приближиха се до танцуващите и започнаха да ръфат месото и да късат със зъби коравия хляб. Когато ритъмът заблъска тежко и натрапчиво, взеха да тътрят крака в такт, а лицата им останаха безизразни.