Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Музиката не спираше, вибрираше и не се променяше. От време на време някой от музикантите дърпаше свободните струни, докато лявата му ръка търсеше чашата с уиски, някой танцьор напускаше дансинга, упътваше се към бурето, обръщаше по чаша и се връщаше обратно. Вече никой не танцуваше по двойки. Ръцете се протягаха и прегръщаха всеки, който се окажеше наблизо, коленете се свиваха, а стъпалата отмерваха бавния ритъм на китарите. Танцьорите започнаха приглушено да напяват. На единия такт мелодията спираше дълбоко в гърлото, на другия се освобождаваше. Намесиха се и четвъртините ноти. Цели групи подскачаха на дансинга, водени от ритъма. Напевът се настърви, вибрациите се усилиха и той измести смеховете и закачливите подвиквания: някой се бе оказал прекалено висок, на друг гласът бил твърде дебел, тази жена била хубавица, а онази — грозна дебелана. Хората загубиха индивидуалност. Лицата се захласнаха в екстаз, раменете леко се приведоха напред и всеки един стана част от танцуващото тяло, чиято душа бе ритъмът.

Музикантите седяха като демони. През процепите на клепачите очите блестяха, уверени в силата им и алчни за още по-голяма власт. Струните звъняха като една. Цяла сутрин Мануел се бе хилил глуповато или се бе усмихвал притеснено, но сега отметна глава назад и гласът му се изви високо в пронизителен минорен ритъм без думи. Танцьорите въодушевено подеха припева. В мелодията се включи следващият музикант и хорът му отговори.

Слънцето се претърколи на залез и се спусна над планината. Високо от запад простена вятър. Един по един танцьорите отиваха за още месо и вино.

Джоузеф наблюдаваше отстрани с грейнали очи. Краката му леко се движеха в такт с пулсиращия ритъм. Чувстваше, че е свързан с танцуващото цяло, но не се присъединяваше към него.

„Тук има нещо! — възторжено си помисли той. — За всички нас. Странно, само миг е достатъчен да се доближим до земята.“

Удоволствие, дълбоко като пулса на басовите струни, го изпълни със сила. Той почувства как в него се надига вяра.

„От това ще излезе нещо. То е като силна молитва.“

Погледна към планините на запад и високо в небето видя челото на чудовищен черен облак, който се задаваше откъм морето. Веднага разбра какво предстои.

„Ето го! Облакът ще докара дъжда. Когато се надигне молитва с такъв силен заряд, винаги се случва нещо.“

Той с надежда проследи как облакът застрашително се извисява и неумолимо напредва към слънцето.

Когато започнаха танците, Томас влезе в обора, защото се страхуваше от необузданите си чувства, както животните се страхуват от гръмотевична буря. Ала ритъмът достигаше до него и той започна да гали шията на един кон, за да се успокои. Долови тихи ридания. Недалеч откри Бъртън. Коленичил до една ясла, той хлипаше и се молеше. Томас се разсмя, но после се сепна и млъкна.

— Какво има, Бъртън? Не харесваш ли фиестата?

Бъртън яростно се разкрещя:

— Почитат дявола! Слушай какво ти казвам! На нашата земя! Първо дяволският им свещеник и дървените му идоли, а сега това!

— На какво ти прилича това, Бъртън? — невинно попита Томас.

— На какво ми прилича ли? Прилича ми на черна магия, на Черната неделя. Прилича ми на всички дяволски езически ритуали по света.

— Продължавай да се молиш, Бъртън — каза Томас. — Знаеш ли на мен какво ми напомня? Ами, заслушай се само, без да напрягаш слух. Прилича на молитва по време на религиозен събор. То е като евангелско просветляване на човешките души.

— Почитат дявола! — отново извика Бъртън. — Това е нечисто преклонение пред дявола, слушай какво ти казвам. Ако знаех, щях да замина надалеч.

Томас рязко се изсмя. Върна се и седна на яслата. Унесе се в молитвата на Бъртън. Приятно му бе да чува как жалбите на брат му се вписват в ритъма на китарите.

Джоузеф не изпускаше облака от очи. Изглеждаше неподвижен, но всъщност бавно изяждаше небето. После изведнъж рязко се уголеми и погълна слънцето. Бе толкова плътен и непробиваем, че денят помръкна. От планината започнаха да се отразяват металически отблясъци безжалостни и ослепителни. Само миг след като слънцето изчезна, иззад облака се стрелна златното копие на светкавица. Претърколи се и гръмотевицата и докато се препъваше и залиташе по билото на планината, оттам като че ли пробяга нова светкавица и се чу нов гръмотевичен трясък.

Музиката рязко спря. Танцьорите също спряха стреснати и вдигнаха към небето уплашени погледи. Приличаха на деца, изтръгнати от съня от ужасния грохот на земетресение. За момент се заковаха, без да мигат, стъписани, замаяни, учудени. После се сепнаха. И се втурнаха да отвързват конете и да впрягат колите, да затягат ремъците и юздите, да тикат впряговете към о̀ковете. Музикантите смъкнаха знаменцата и неизползваните фенери и ги напъхаха в дисагите, за да ги спасят от дъжда.