Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Децата играеха по къщите и в хамбара, но това бързо им омръзна и започнаха да тормозят Рама да им показва как да се забавляват. Жените се оплакваха, че прането виси полусухо в кухните.

Джоузеф навличаше една мушама и по цял ден обикаляше фермата. Ту забиваше копача в земята да види докъде е стигнала влагата, ту се разхождаше покрай брега на реката и гледаше как храстите, пъновете и клоните отминават с подскоци. Нощем спеше леко и се ослушваше за дъжда или се унасяше, но щом намалееше силата му, бързо се събуждаше.

Една сутрин небето се изчисти и слънцето изпрати топлите си лъчи. Въздухът беше като изпран — чист и сладък. Всички листа на дъбовете блеснаха като лакирани. Тревата започна да напира — в далечината цветовете на хълмовете бяха наситени, по-близо се виждаше светлосиньо, а наоколо малките зелени иглички подаваха връхчета над земята.

Децата като освободени животинки се втурнаха извън клетките и заиграха толкова настървено, та чак ги втресе и се наложи да ги изпратят в леглата.

Джоузеф изкара ралото и обърна земята, Томас я бранува, а Бъртън я валира. Приличаше на процесия. Всички изгаряха от желание да заровят ръце в земята. Дори децата молеха да им дадат малко кал да си посадят репички и моркови. Репичките ставаха най-бързо, но затова пък от морковите градината изглеждаше най-красива, стига да имаш търпение да чакаш. През цялото време тревата растеше ли растеше. Игличките се превръщаха в стръкчета, после всяко стръкче се разцепваше и се превръщаше в две стръкчета. Билата и склоновете на хълмовете отново придобиха предишната мекота, нежност и чувственост, а пелинът се отърва от строгия тъмен цвят. В цялата околност единствено боровата горичка на източния склон остана мрачна.

Посрещнаха Деня на благодарността с голямо угощение. Много преди Коледа тревата стигна до глезените.

Един следобед в двора дойде амбулантен търговец. Куфарчето му бе пълно с какви ли не хубави неща — игли, карфици, конци, малки калъпчета пчелен восък, изображения на светии, кутия с гонг, хармоники и рула червена и зелена разтегателна хартия. Той бе стар и прегърбен и затова носеше малко неща. Отвори куфарчето на верандата на Елизабет и отстъпи назад, като се усмихваше извинително и от време на време обръщаше някое картонче с карфици, за да се види по-добре, или леко побутваше гонга с пръст, за да привлече вниманието на скупчилите се жени. От вратата на обора Джоузеф забеляза навалицата и лениво тръгна нататък да види какво става. Едва тогава мексиканецът свали опърпаната си шапка.

— Buenas tardes, sehor — поздрави той.

— Tardes — отвърна Джоузеф.

Търговецът се ухили, силно притеснен.

— Май не ме помните, сеньор?

Джоузеф се вгледа в старото, набраздено от бръчки лице.

— Май не.

— Веднъж вие яздехте откъм Нуестра Сеньора — подсети го старецът. — Помислих, че отивате на лов, и ви помолих за парче от сърната.

— Аха — бавно каза Джоузеф. — Сега си спомням. Ти си старият Хуан.

Търговецът отметна глава като стара птица.

— И тогава, сеньор, стана дума за фиеста. Бях заминал далеч на юг, оттатък Сан Луис Обиспо. Направихте ли фиестата, сеньор?

Очите на Джоузеф светнаха от удоволствие.

— Не, още не, но ще я направя. Кога ще е най-добре, стари Хуан?

Хуан разпери ръце и проточи шия между раменете си, поласкан от оказаната огромна чест.

— Ами, сеньор, то в тази страна по всяко време е добре, но има дни, в които е най-добре. Идва Рождество, Коледа.

— Не — замисли се Джоузеф. — Много е рано. Няма да има време.

— Тогава на Нова година, сеньор. Тогава е най-хубаво, защото всички са щастливи и хората търсят къде има празник.

— Ето, това е! — възкликна Джоузеф. — Ще го направим на Нова година.

— Зет ми свири на китара, сеньор.

— И той ще дойде. Кого още да поканя, стари Хуан?

— Да каните? — старецът бе учуден. — На такова нещо не се кани, сеньор. Когато се върна в Нуестра Сеньора, ще разкажа на всички, че ще правите фиеста на Нова година, и хората сами ще дойдат. Може и свещеникът да дойде, да донесе олтара и дисагите си и да изнесе литургия. Хубаво ще стане.

Джоузеф се усмихна на клоните на дървото.

— Дотогава тревата ще порасне висока.

Сутринта на Коледа Марта, най-голямата дъщеря на Рама, ужасно изплаши останалите деца.

— На фиестата ще вали — заяви тя и понеже бе най-голяма, а освен това бе сериозно дете, което използваше възрастта и сериозността си, за да ги размахва пред лицата на другите като камшик, те повярваха и от това съвсем си развалиха настроението.