Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Добре ли е? Не, не още.

Нищо, което Рама готвеше, не беше достатъчно добро.

Всяка сряда Рама идваше, хванала под мишница голяма кошница с дрехи за поправка. След нея се точеха децата, които се бяха държали прилично. Алис, Рама и Елизабет сядаха една срещу друга и образуваха триъгълник, а гъбките за кърпене на чорапи сновяха навън-навътре и търсеха дупки.

По средата на триъгълника седяха добрите деца. (Лошите си бяха вкъщи и нищо не правеха — Рама знаеше колко лошо наказание е безделието за децата.) И тогава Рама разказваше приказки. Скоро Алис се престраши и започна да споделя различни чудеса. Веднъж привечер баща й видял пламтящ козел да пресича долината Кармел. Освен това Алис знаеше петдесетина истории с духове, и то неща, които се бяха случили не някъде далеч, а тук, в Нуестра Сеньора. Разказваше как семейство Валдес било посетено в навечерието на Вси светии от прапрапрабаба си и всички чули дълбоката й кашлица, и как генерал-лейтенант Мърфи, убит от отряд яки, които се завръщали в Мексико, преминал на кон през долината, а гръдният му кош бил отворен, за да се види, че няма сърце. Яките го били изяли, поне така смяташе Алис. Всичко това беше истина и можеше да се провери. Очите й се уголемяваха от страх, докато разказваше. И нощем ако някое от децата кажеше „Ама той нямал сърце!“, всички започваха да пищят от ужас.

Елизабет разказваше истории, донесени от майка й, приказки за шотландски феи и вечните им занимания, ако не със злато, то поне с някой полезен занаят. Интересни бяха, но нямаха въздействието на историите на Рама, нито на Алис, защото се бяха случили отдавна, отдавна в далечна страна, която бе мъничко по-реална от феите. Ала ако тръгнеш по пътя, можеш и да стигнеш до мястото, откъдето генерал-лейтенант Мърфи преминава всеки три месеца, а стига да поискаше, Алис можеше да обещае, че ще те заведе до един каньон, където всяка нощ тромаво се разхождаха фенери, които никой не носеше.

Добри времена бяха и Елизабет бе безкрайно щастлива. Джоузеф не беше твърде разговорчив, но всеки път, когато минеше край него, той протягаше ръка да я погали и всеки път, когато го погледнеше, той бавно и спокойно се усмихваше и това я обливаше с топлина и щастие. Той сякаш никога не заспиваше напълно — по което време на нощта да се събудеше и протегнеше търсеща ръка към него, той веднага я вземаше в прегръдките си. През тези няколко месеца гърдите й се наляха и очите й станаха дълбоки и тайнствени.

Вълнуващи времена бяха, защото Алис щеше да има бебе и зимата идваше.

Къщата на Бенджи остана свободна. Двама нови мексикански вакероси се изнесоха от хамбара и се преместиха да живеят там. Томас бе уловил сред хълмовете мече гризли и се опитваше да го опитоми, но неуспешно.

— Прилича по-скоро на човек, отколкото на животно — казваше Томас. — Не иска да се научи.

И макар да го хапеше всеки път, когато се приближеше до него, той се радваше на мечето, защото всички говореха, че няма повече гризли из Крайбрежните планини.

Бъртън бе зает с духовни приготовления. Възнамеряваше да замине на събора в Пасифик Гроув и да прекара там следващото лято. Той предварително изживяваше предстоящите положителни емоции. В гърдите му се надигаше екстаз, като мислеше за времето, когато отново ще открие Христа и ще признае греховете си пред съмишленици.

— Вечер може да се ходи в общата стая — казваше той на жена си. — Всяка вечер хората ще пеят в общата стая и ще ядат сладолед. Ще вземем палатка и ще останем месец-два.

И той си представяше как ще възхвалява проповедниците за посланията им.

Дъждовете заваляха в началото на ноември. Всяка сутрин Джоузеф се взираше високо в небето и изучаваше тромавите облаци. Вечер отново вперваше поглед в залязващото слънце и червения залез. Тогава мислеше за пророческото стихче от детството:

Поглеждаше барометъра по-често от часовника и колкото по-надолу слизаше стрелката, толкова повече се радваше, отиваше на двора и шепнеше на дървото:

— Скоро ще завали. Дъждът ще измие праха от листата ти.

Един ден застреля малък ястреб и го закачи на клоните с главата надолу. Започна да наблюдава конете и кокошките по-внимателно.

Томас му се присмиваше:

— Така няма да го докараш по-скоро. Много си припрян. Ще пропъдиш дъжда с нетърпението си.

И добави:

— Утре ще заколя прасе.

— Ще препреча греда в клоните на дъба да го окачим — отвърна Доузеф. — Рама ще направи кървавицата, нали?