Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Добре — каза той. — Ще те вържа тук. Не знам от какво те е страх, но то кара и Томас да се бои, а Томас разбира от тези неща повече от мен.

Дръпна въжето от седлото и го преметна два пъти около една фиданка.

Около пътеката бе тъмно като в рог. Дори небето чезнеше зад преплетените върхари и Джоузеф пристъпваше внимателно, протегнал ръце напред, за да не се блъсне в ствола на някое дърво. Освен тихия ромон на мъничко поточе, който идваше отстрани на пътеката, не се чуваше и звук. После пред него се появи малко сиво петно. Джоузеф отпусна ръце и бързо тръгна нататък. Из клоните на дърветата изпърпори вятър, без да проникне по-надолу. След него обаче въздухът се изпълни с нещо тревожно. Не беше нито звук, нито потрепване, а нещо необяснимо, нещо средно между двете. Джоузеф стана още по-предпазлив, защото в спящата горичка се бе притаил страхът. Започна да стъпва по игличките съвсем безшумно. Най-сетне стигна до открития овал сред дърветата. Сивото пространство бе изпълнено с прашинки светлина и похлупено с тъмносивото огледало на небето. Над него вятърът се възобнови и игличките на боровете засъскаха, а източените им върхове унесено се поклащаха. Огромната скала в средата на поляната бе черна, по-черна дори от стволовете на дърветата и само от едната й страна светулка разпръсваше светлосиньо сияние.

Джоузеф тръгна към скалата. Обзеха го мрачни предчувствия и подозрения, сякаш бе малко момче, което влиза в празна църква и отдалеч заобикаля олтара, вперило поглед в него със страх да не би някой светия да помръдне ръка или пък окървавеният Христос да простене на кръста. Така и Джоузеф сега направи широк кръг, извил глава към скалата. Светулката се промъкна зад пукнатина в камъка и изчезна.

Шумоленето се усили. Навсякъде из облото пространство вече гъмжеше живот, преливаше потайно движение. Косата на Джоузеф настръхна. „Тази нощ тук витае злото — рече си той. — Сега знам от какво се страхуваше конят.“ Пристъпи обратно в сянката, седна и се облегна на един ствол. Когато докосна земята, почувства приглушено трептене. След миг до него се чу тих глас:

— Тук съм, сеньор.

Джоузеф едва не подскочи.

— Уплаши ме, Хуанито.

— Знам, сеньор. Много е тихо. Тук винаги е тихо. Чуваш разни шумове, но те винаги са някъде навън, изолирани са и се мъчат да влязат.

За момент замълчаха. В тъмното Хуанито се виждаше като още по-тъмна сянка.

— Помоли ме да дойда — каза Джоузеф.

— Да, сеньор, приятелю. Не искам друг да го направи. Само вие.

— Какво да направя, Хуанито? Какво искаш да направя?

— Каквото трябва, сеньор. Донесохте ли нож?

— Не — Джоузеф нищо не разбираше. — Нямам нож.

— Тогава вземете джобното ми ножче. Използвам го за телетата. Острието е късо, но като изберете точно мястото, ще свърши работа. Ще ви покажа къде.

— За какво говориш, Хуанито?

— Насочете острието точно, приятелю. Така ще мине право между ребрата. Ще ви покажа къде и острието ще стигне до целта.

Джоузеф се изправи.

— Искаш да те убия ли, Хуанито?

— Така трябва, приятелю.

Джоузеф го приближи и опита да разгледа лицето му, но не успя.

— Защо трябва да те убивам, Хуанито? — попита той.

— Аз убих брат ви, сеньор. А вие сте мой приятел. Сега трябва да станете мой враг.

— Не — каза Джоузеф. — Тук нещо не е наред.

Неловко замълча. Вятърът в клоните на дърветата бе замрял. На поляната като гъста мъгла се бе спуснала тишина и думите сякаш огласяха въздуха с нежелан звук. Почувства се неуверено. Гласът му затихна до шепот, но дори това нарушаваше покоя на поляната.

— Тук нещо не е наред. Ти не си знаел, че е брат ми.

— Трябваше да го проверя, сеньор.

— Не, дори да беше видял, нямаше да е по-различно. Тези неща са естествени. Сторил си го според природата си. То е естествено и нищо не може да се направи.

Още не успяваше да различи лицето на Хуанито, макар сивата зора да се изливаше над поляната.

— Не разбирам, сеньор — унило рече Хуанито. — Това е по-лошо и от ножа. С него усещаш за момент болка като от огън и после всичко свършва. Така трябва и правото ще е на ваша страна. А вас не ви разбирам. Все едно да прекараш цял живот в затвора.

Дърветата започнаха да се открояват. Между тях се прокрадна светлинка и те заприличаха на черни наблюдатели.

Джоузеф погледна скалата. Търсеше в нея сила и подкрепа. Видя грубите й очертания. Видя и правата сребриста лента на мястото, където малкото поточе пресичаше поляната.

— Това не е наказание — каза накрая той. — Не съм аз, който ще наказва. Може би трябва да се накажеш сам, ако инстинктът ти го подсказва. Послушай природата си, както би постъпил млад птичар, когато открие скривалището на птиците, защото това е в природата му. Аз не желая да те наказвам.