Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

За миг закова поглед в скута си. После рязко вдигна глава и приглади надолу косата от двете страни на пътя.

— Сега затварям вратата — каза тя. — Край на всичко. Помни това, защото може да ти потрябва. Когато това време настъпи, ще бъда готова да ти помогна. Ще направя малко пресен чай, а ти можеш да ми разкажеш за Монтерей.

Джоузеф влезе в тъмния обор. По дългия проход зад яслите стигна до фенера, който висеше на една тел. Когато минаваше зад конете, те спираха ритмичното си дъвкане и го поглеждаха през рамо, а един-два от по-закачливите потропнаха с крак, за да привлекат вниманието му. В яслата срещу фенера Томас оседлаваше кобила. Спря с ръка на колана и погледна Джоузеф над седлото.

— Смятам да взема Рони — каза той. — Слабичка е. Бързата езда ще й се отрази добре. Освен това стъпва най-уверено в тъмното.

— Измисли някаква история — рече Джоузеф. — Кажи, че се е подхлъзнал и е паднал на ножа. Гледай да мине, без да идва съдебният лекар. Ще погребем Бенджи утре, ако е възможно — усмихна се той уморено. — Първият гроб. Малко по малко се установяваме. Къщи, деца и гробове — това е домът, Том. Тези неща привързват човека. Кой кон е в обора, Том?

— Само Пач — отвърна Том. — Вчера пуснах останалите ездитни коне да попасат и да се раздвижат. Нямат достатъчно работа. Защо, ще излизаш ли?

— Ще излизам.

— След Хуанито ли тръгваш? Не можеш да го догониш по тези места. Той познава всяко стръкче трева, всяка дупка, дори и тези, в които се крият змиите.

Джоузеф метна коланите със стремената на едно от седлата, наредени на гредата, и го вдигна за рога и задния лък.

— Хуанито ме чака при боровете — каза той.

— Джо, моля те, не отивай сега. Почакай до утре. Нека съмне. И вземи пушка.

— Защо ми е пушка?

— Защото не знаеш какво ще направи. Тези индианци са особени. Кой знае какво ще му дойде наум.

— Няма да ме застреля — успокои го Джоузеф. — Би било много лесно. Пък и мен не ме е страх, а това е по-сигурна защита от пушката.

Томас развърза въжето на оглавника и заднишком изтика сънливото животно от яслата.

— И все пак изчакай до утре. Хуанито ще потърпи.

— Не, тръгвам сега. Не искам да го карам да чака.

Томас изведе коня от обора.

— По-добре вземи пушка — извика през рамо.

Джоузеф го чу как се качва на седлото и потегля в тръс. Незабавно нещо го последва задъхано — два млади койота и една хрътка се втурнаха след него.

Джоузеф оседла едрия жребец, изведе го в нощта и го яхна. Когато след светлината на фенера очите му свикнаха с тъмнината, забеляза, че нощта е станала по-неприветлива. На хоризонта планинските склонове изпъкваха заоблени като плът. Наситен пурпурен цвят очертаваше билото. Нощта, хълмовете, черните могили от дървета бяха меки и топли като прегръдка. Далеч напред обаче върховете на боровете като черни стрели се врязваха в небето.

Нощта преваляше, листата и тревата шептяха и въздишаха под свежия полъх на утринния вятър. Някъде напред просвистяха крилете на патици — невидим ескадрон рано-рано се стягаше за път на юг. Огромните кукумявки неспокойно прелитаха из въздуха и привършваха нощния лов. Отдолу, откъм хълмовете, вятърът довя дъх на борове, аромат на полски бурени и приятния букет на диви цветя, който, носен отдалеч, по-скоро миришеше на азалии. Джоузеф почти забрави за какво е тръгнал. Хълмовете гальовно протягаха ръце към него, а планините бяха нежни и настойчиви като току-що пробудила се любяща жена. Нагоре по склона се усещаше топлината на земята. Пач тръсна голямата си глава, изпръхтя през широко разтворените ноздри и раздруса грива, после повдигна опашка и затанцува, ритна няколко пъти и метна копита високо като състезателен кон.

Женствеността на планините му напомни Елизабет. Замисли се какво ли прави. Не беше се сещал за нея, откакто видя Томас, изправен до фенера.

„Рама ще се погрижи“ — си каза успокоително той.

Стигнаха края на дългия склон и започнаха по-тежко, по-трудно изкачване. Пач престана да играе и наведе глава към копитата си. Нататък боровете се източваха и все по-високо се забиваха в небето. Отстрани на пътеката се чуваше съсъкът на малко поточе, втурнало се към долината. После изведнъж на пътя се изпречи горичка. Черната стена преграждаше пътеката. Джоузеф зави надясно и се опита да си спомни още колко има до широката пътека, която водеше към средата на горичката. Пач остро изцвили, удари копито в земята и тръсна глава. Когато Джоузеф се опита да го насочи към пътеката, конят отказа да тръгне по нея. Шпорите го накараха само да отстъпи назад и да забъхти с предни крака, а камшикът — да се втурне презглава надолу по хълма. Джоузеф слезе и опита да го поведе по пътеката, но той заби крака в земята и отказа да помръдне. Джоузеф опипа тръпнещите мускули на врата му.