Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Още не си ми казала какво е станало.

Рама мрачно се усмихна.

— Бедно дете, дойде в много лош момент. Всеки друг би могъл да е лош, но този е позорен.

Пръстите в скута й отново се стегнаха.

— Бенджамин Уейн бе наръган с нож тази вечер — каза тя. — Умря за десет минути. След два дни ще бъде погребан.

Тя вдигна поглед към Елизабет и тъжно се усмихна, сякаш винаги бе знаела какво ще се случи до най-малката подробност.

— Сега вече знаеш — продължи тя. — Питай, каквото има да питаш, тази вечер. Напрегнати сме и не сме на себе си. Подобни неща ни разтърсват за известно време. Питай, каквото те интересува, тази вечер. Утре вече може да ни е срам. След като го погребем, никой повече няма да споменава Бенджи. След година ще сме забравили, че е съществувал.

Елизабет изправи гръб. Всичко беше толкова различно от представата й за посрещането в новия дом, според която трябваше да получи уважението на клана и да се държи вежливо с членовете му. Стаята плуваше, увлечена от сила, която Елизабет не можеше да овладее. Тя седеше на ръба на дълбоко черно езеро и гледаше как в дълбините тайнствено се движат огромни бледи риби.

— Защо го наръгаха? — попита тя. — Чух, че Хуанито го е сторил.

На устните на Рама се появи лека усмивка на умиление.

— Бенджи си беше крадец — рече тя. — Не че искаше особено много нещата, които вземаше. Крадеше мъничкото скъпоценно благоприличие на момичетата. Ами да, той пиеше, за да открадне парченце от смъртта — и ето сега тя цялата е негова. Това трябваше да се случи, Елизабет. Ако хвърлиш пълна шепа бобови зърна към обърнат наопаки напръстник, едно от тях непременно ще влезе в него. Сега разбираш ли? Хуанито се върнал вкъщи и хванал малкия крадец на местопрестъплението. Ние всички обичахме Бенджи — каза Рама. — Между любовта и презрението разстоянието не е кой знае колко голямо.

Елизабет се чувстваше самотна и изолирана, много слаба, подвластна на силата на Рама.

— Идвам толкова отдалеч — обясни тя. — Не съм вечеряла. Дори лицето си не съм измила.

Устните й потръпнаха, като си спомни едно по едно нещата, които й причиняваха болка. Погледът на Рама се смекчи и като я погледна отново, видя младоженката в Елизабет.

— И къде е Джоузеф? — проплака Елизабет. — Това е първата ни нощ вкъщи, а него го няма. Дори вода не съм пила.

Рама стана и приглади шумолящата си пола.

— Горкичката. Извинявай, и през ум не ми мина. Ела в кухнята да се измиеш. Ще направя чай и ще ти нарежа малко хляб и месо.

Чайникът в кухнята дишаше учестено. Рама наряза печено телешко и хляб и наля чаша горещ жълт чай.

— Ела сега във всекидневната, Елизабет. Там ще ти е по-удобно да вечеряш.

Елизабет си направи дебели сандвичи и лакомо се нахвърли върху тях. Горещият чай, горчив и силен, й помогна да се отпусне и да забрави оплакванията си. Рама седеше на стола си скована и изправена и наблюдаваше как Елизабет тъпче устата си с хляб и месо.

— Хубава си — отсъди Рама. — Не мислех, че Джоузеф е способен да избере хубава жена.

Елизабет се изчерви.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

Наоколо се лееха потоци от чувства, които не можеше да определи, начин на мислене, който не се вписваше в категориите на нейния опит или знания. Това я плашеше и затова тя възбудено се засмя.

— Естествено, че е способен. Нали той ми каза.

Рама кротко се усмихна.

— Не съм го познавала толкова добре, колкото предполагах. Мислех, че ще си избере жена така, както избира крава — да върши работа, да е идеална в онова, за което служи кравата — жената трябва да бъде добра жена и много да прилича на кравите. Може би е по-човечен, отколкото мисля — в гласа й се долавяше лека горчивина. Силните бели пръсти пригладиха надолу косата от двете страни на пътя.

— Ще долея малко вода в чая. Сигурно вече е убийствено силен.

— Естествено, че е човечен. Не разбирам защо смяташ, че не е. Просто е свенлив. Смущава се.

Внезапно си спомни дефилето между хълмовете и буйната река. Стресна се и пропъди мисълта надалеч.

Рама съжалително се усмихна.

— Не, не е свенлив — възрази тя. — Няма на света човек, който да е по-малко срамежлив, Елизабет.

После състрадателно добави:

— Ти не го познаваш. Ще ти разкажа за него. Не за да те плаша, а за да не се изплашиш, когато го опознаеш.

В съзнанието й нахлуха мисли и тя се залута в търсене на начин да ги изкаже.

— Виждам — рече тя, — че вече искаш да намериш извинения, извинения, зад които можеш да се скриеш като зад храст, за да не се изправяш лице в лице с мислите си.