Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Ще стигнем вкъщи много късно през нощта — каза той.

В гората се прокрадваше златистосиня светлина. Поточето клокочеше покрай заоблените камъни.

С настъпването на вечерта въздухът овлажня и се проясни и от това планините сякаш станаха твърди и остри като диаманти. Слънцето залезе. Джоузеф и Елизабет бяха така прехласнати от гледката на ясно очертаните хълмове, че не можеха да откъснат очи от тях. Чаткането на копитата и ромонът на водата засилваха унеса, в който бяха изпаднали. Джоузеф се бе втренчил в светлата линия по протежението на западното било и не смееше да мигне. Мислите му едва се точеха, но затова пък се превръщаха в картини, чиито образи се подреждаха по планинските върхове. Откъм океана доплува черен облак и полегна на билото. Мисълта на Джоузеф го превърна в глава на козел. Ясно виждаше жълтите, присвити очи, мъдри и пълни с ирония, и извитите рога.

„Зная, че наистина е там — мислеше си той, — големият козел, облегнал брада на билото на планината, вперил поглед навътре в долината. Трябва да е там. Има нещо, което съм чел или някой ми е разказвал, и то прави появата на козела от океана съвсем естествена.“ Джоузеф бе надарен със способността да сътворява неща, осезаеми като земята. „Ако призная, че козелът е там, той ще бъде там. Аз ще го създам. Той има голямо значение.“

Високо в небето прелетя ято птици. Те се премятаха, преобръщаха се, пърхаха с криле, загребваха с тях последните остатъци светлина и много приличаха на малки примигващи звезди. Кукумявка, излязла на лов, мудно премина над тях и нададе пронизителен писък, за да накара земните животинчета в тревата да потреперят от ужас и така да се издадат. Долината бързо се изпълни с мрак. Черният облак, сякаш уверил се, че е видял достатъчно, се оттегли обратно към морето.

„Не бива да се отказвам от козела — рече си Джоузеф. — Не бива никога да го предавам, като престана да му вярвам.“ Елизабет леко потръпна и той се обърна към нея:

— Студено ли ти е, скъпа? Ще завия коленете ти с чула.

Тя отново потрепери. Този път не толкова естествено, защото го направи нарочно.

— Не ми е студено — каза тя. — Наоколо е някак особено. Моля те, говори ми. Във времето има нещо, от което ме е страх.

Той си представи козела.

— Защо? От какво те е страх?

Хвана сплетените й пръсти и ги сложи на коляното си.

— Страх ме е да не се загубим. Светлината помръква. Изведнъж ми се стори, че се разпръсвам и разпадам като облак и се сливам с всичко наоколо. Джоузеф, усещането беше много приятно. И тогава прелетя кукумявката и аз се изплаших да не би, ако се слея напълно с хълмовете, после никога да не мога отново да се превърна в Елизабет.

— Така ти се струва само защото се смрачи — успокои я той. — Забелязвала ли си някога как се държат животните и птиците вечерно време? Отразява се на всичко живо.

— Не — отвърна тя и развълнувано се обърна към него, защото, изглежда, най-сетне бе открила тема за разговор. — Май никога през живота си не съм обръщала особено внимание на нищо. Сега ми се струва, че някой е почистил лещите на очите ми. Какво правят животните вечерно време?

Гласът й стана по-остър и прекъсна мечтанията му.

— Не знам — мрачно отвърна Джоузеф. — Всъщност знам, но трябва да помисля. Понякога е трудно да изразиш тези неща, разбираш ли — опита да се извини той. После замълча и се загледа в мрака. — Да — рече най-сетне, — точно така. Всички животни застават неподвижно с настъпването на тъмнината. Те дори не примигват, но започват да сънуват. — Той отново млъкна.

— Спомням си нещо — оживи се Елизабет. — Не знам кога съм го забелязала, но точно сега… Самият ти каза, че е от времето на деня, а тази картина е важна за това време на деня.

— Какво? — прекъсна я той.

— Котките държат опашките си изпънати и неподвижни, когато се хранят.

— Да — кимна той. — Знам.

— И само тогава те са изпънати, само тогава са неподвижни.

Тя весело се засмя. Сега, след като вече бе споменала глуповатото си наблюдение, осъзна, че то може да се приеме като ирония, насочена срещу сънуващите животни на Джоузеф. Стана й приятно. Радваше се, че се е сетила да го каже.

Той не забеляза дълбокия смисъл, скрит в думите за котешките опашки. Каза:

— Когато превалим онзи хълм и минем отново през гората край реката, през дългата долина, сме си вкъщи. Като стигнем върха, ще видим светлините на фермата.

Вече се бе стъмнило. Нощта беше черна и притихнала. Каруцата, натрапник в смълчаната нощ, се заизкачва в тъмнината по хълма.