Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Следобедът беше много горещ и Джоузеф разкопча наметалото. После разхлаби кърпата, която пазеше яката му от прахоляка, свали черната шапка и избърса кожената лента от вътрешната страна с шарена кърпа.

— Искаш ли да слезеш, Елизабет? — попита той. — Може да си топнеш ръцете във водата. Ще се разхладиш.

Елизабет поклати глава. Някак странно изглеждаше движението на увитата в шала глава.

— Не. И така ми е добре, скъпи. Ще стане много късно, докато стигнем вкъщи. Нямам търпение да тръгнем.

Той удари плоските каиши о хълбоците на конете и те потеглиха покрай реката. Високите върби край пътя размахваха клони над главите им и от време на време протягаха гъвкави вейки и нежно ги погалваха по раменете. Щурците пееха пронизително сред напечения храсталак. Хвъркати скакалци подскачаха нависоко, изшумоляваха с крилца и се приземяваха на сигурно сред сухата трева, а по време на полета крилата им проблясваха ту в бяло, ту в жълто. Час по час някой полски заек уплашено се втурваше встрани от пътя и отдалечил се на безопасно разстояние, сядаше на задните си крака и надничаше към каруцата. Във въздуха се усещаше мирис на нагорещена трева, на горчивата кора на върбите и ароматът на лаврови дървета.

Омаяни от ритъма на знойния ден, унесени от ударите на копитата, Джоузеф и Елизабет се бяха отпуснали на кожените облегалки. Гърбовете и раменете им незабелязано поглъщаха друсането на каруцата. Състоянието им наподобяваше сън, но бе много по-близко до безсъзнателност, много по-всеобхватно от сън. Пътят и реката вече вървяха право към планините. Тъмнозеленият пелин покриваше високите склонове като необработена кожа и само урвите бяха голи и сиви като зараснали рани на гърба на ездитен кон. Сега пътят и реката водеха на запад, където слънцето се прибираше за сън. За двамата пътници, настанили се зад мудните коне, времето се разпадаше в протяжно разстояние от мисъл до мисъл. Хълмовете и речното дефиле величествено се изпречиха пред тях. Пътят започна да се спуска надолу. Конете се сгърбиха и сковано продължиха напред. Главите им се движеха нагоре-надолу като някакви чукове. Поеха нагоре по полегат склон. Раздробените отломъци варовик, от който бяха образувани хълмовете, скърцаха под натиска на каруцата. Железните колела безжалостно газеха скалата.

Джоузеф се наведе напред и подобно на куче, което отърсва вода от ушите си, разтърси глава, за да се отърве от магията.

— Елизабет — рече той, — наближаваме дефилето.

Тя развърза воала и го загърна върху шапката си. Очите й бавно се оживиха.

— Сигурно съм заспала — каза тя.

— И аз. Спал съм с отворени очи. Ето го дефилето.

Планината бе разцепена. Двете голи, гладки рамена от варовик се спускаха плавно надолу и почти се докосваха до дъното, където бяха оставили място само за речното легло. Пътят рязко се надвесваше от скалата само на три метра от водната повърхност. В средата на дефилето, където реката, свита в тясното пространство, бе дълбока и течеше бързо и безшумно, се издигаше груб монолит. Той се врязваше в потока подобно нос на кораб, устремен срещу течението. Чуваше се гневен шепот като от водовъртеж. Слънцето вече бе превалило планината, но през дефилето се виждаше как тръпнещата светлина облива долината на Нуестра Сеньора. Каруцата навлезе в студената синя сянка на белите скали. След като изкачиха дългия склон, конете тръгнаха с по-голяма лекота и започнаха да пръхтят и протягат шии надолу към реката под пътя.

Джоузеф хвана поводите по-здраво, изнесе десния си крак напред и леко го постави на спирачката. Погледна към спокойната вода и изпита топло, чисто удоволствие, породено от предусещането за гледката на долината, която щеше да се разкрие пред очите им след малко. Обърна се и погледна Елизабет. Искаше да сподели удоволствието с нея. Лицето й бе изопнато, в очите й се четеше ужас.

— Нека спрем, скъпи — извика тя. — Страх ме е.

През процепа тя бе вперила очи в обляната от слънце долина.

Джоузеф дръпна юздите и отпусна спирачката. Погледна я озадачен.

— Не знаех. От тесния път и водата долу ли те е страх?

— Не.

Той слезе на земята и й подаде ръка, но когато я поведе към дефилето, тя издърпа ръката си и се спря разтреперена в сянката.

„Трябва да опитам да й кажа — рече си той. — Никога не съм опитвал да й говоря за подобно нещо. По-рано изглеждаше много трудно, но сега вече трябва да се опитам да й кажа.“ И той започна да повтаря наум онова, което трябваше да й каже. „Елизабет! — извика той наум. — Чуваш ли ме? Толкова искам да ти кажа нещо, че желанието ме смразява. Как се моля да открия начин да ти го кажа. — Очите му се разшириха и той изпадна в транс. — Мислил съм без думи — извика. — Веднъж един човек ми каза, че това не е възможно, но аз съм го правил… Чуваш ли ме, Елизабет? Разпнатият Христос може да бъде повече от символ на цялата човешка мъка. Той може наистина да побира цялата човешка мъка. Човек, застанал на върха на планината с разтворени ръце, символ на символа, също може да побере цялата болка, съществувала някога.“