Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Елизабет се притисна до Джоузеф.

— Конете знаят пътя — каза тя. — Подушват ли го?

— Виждат го, скъпа. Само за нас е тъмно. За тях е нещо като гъст сумрак. Скоро ще стигнем върха и ще видим светлините. Много е тихо — оплака се той. — Не ми харесва тази нощ. Нищичко не помръдва.

Изкачването на хълма като че се проточи цял час. Джоузеф спря конете да починат. Те наведоха глави и задишаха ритмично и учестено.

— Виж — каза Джоузеф, — ето ги светлините. Макар и да е късно, братята ми ни очакват. Не им казах кога пристигаме, но сигурно са се сетили. Гледай, някаква светлина се движи. В двора сигурно има човек с фенер. Том е ходил в обора при конете.

Около тях отново настъпи пълен мрак. Някъде отпред се чу тежка въздишка. После пропълзя нагоре към тях — топлият вятър откъм долината леко прошумоля в тревата. Джоузеф неспокойно промълви:

— Тази вечер над долината витае зло. Във въздуха се носи нещо враждебно.

— Какво казваш, скъпи?

— Казвам, ще времето ще се промени. Скоро ще започнат бурите.

Вятърът се усили и довя протяжния гърлен вой на куче. Джоузеф ядосано се изправи.

— Бенджи е отишъл в града. Казах му да не ходи, докато ме няма. Неговото куче вие. Всеки път, когато го няма, вие по цяла нощ.

Вдигна поводите и подкани конете да побързат. За миг те продължиха да вървят тежко, но после извиха вратове и наостриха уши. Сега вече и Джоузеф, и Елизабет чуха равномерното чаткане на галопиращ кон.

— Идва някой — каза Джоузеф. — Може да е Бенджи на път за града. Ще се опитам да го спра.

Препускащият кон приближи. Внезапно ездачът го спря толкова рязко, че той почти седна на хълбоците си. Писклив глас извика:

— Сеньор, вие ли сте, дон Джоузеф?

— Да, Хуанито. Какво има? Какво искаш?

Конят отминаваше. Пискливият глас извика:

— Скоро ще искате да ме видите, приятелю. Ще ви чакам при скалата сред боровете. Не знаех, сеньор. Кълна се, не знаех.

Чу се тъп звук от забиването на шпорите. Конят изпръхтя и се хвърли напред. После главоломно препусна отвъд хълма. Джоузеф дръпна камшика от гнездото и изплющя по гърбовете на конете. Те преминаха в тръс.

Елизабет се опита да надникне в лицето му.

— Какво става, скъпи? Какво искаше да каже?

Ръцете му се движеха напред-назад с юздите — толкова изкъсо ги държеше, но пак пришпорваше конете. Колелетата стържеха от допира със скалата.

— Нямам представа — каза Джоузеф. — Знаех, че нощта е лоша.

Стигнаха гладката равнина и конете се опитаха да намалят ход, но Джоузеф ги удари с камшика и те отново неравномерно затичаха. Каруцата така се клатушкаше и залиташе по неравния път, че Елизабет застопори краката си и се хвана за дръжката с две ръце.

Вече се виждаха сградите. Върху купчина тор бе поставен фенер и светлината му се отразяваше на прясно варосаната стена на обора. В две от къщите лампите светеха и когато приближиха, Джоузеф видя, че хората вътре се щурат напред-назад. Излезе Томас и застана до фенера. Каруцата спря, той хвана конете за юздите и ги потупа с длан по вратовете. На лицето му бе застинала особена усмивка.

— Бързо дойдохте — рече той.

Джоузеф скочи от каруцата.

— Какво става тук? Срещнах Хуанито на пътя.

Томас освободи юздите и се върна да отпусне ремъците на хамута.

— Ами, ние си знаехме, че рано или късно ще се случи. Говорихме си за това веднъж.

От тъмнината до каруцата изникна Рама.

— Елизабет, мисля, че е най-добре да дойдеш с мен.

— Какво става? — възкликна Елизабет.

— Ела с мен, ще ти кажа.

Елизабет погледна Джоузеф.

— Върви с нея — отвърна той. — Върви с нея в къщата.

Окът падна и Томас шумно отдели ремъците от мокрите гърбове на конете.

— Ще ги оставя тук за малко — обясни той и метна хамутите на оградата. — А сега ела с мен.

Джоузеф бе втренчил поглед във фенера и стоеше като вцепенен. Взе го и се обърна.

— Бенджи, нали? — каза той. — Лошо ли е ранен?

— Мъртъв е — отвърна Томас. — Мъртъв е от два часа.

Отидоха в къщата на Бенджи. Минаха през тъмния хол и се озоваха в спалнята. Там гореше лампа. Джоузеф се взря в изкривеното лице на Бенджи, запечатало възторг и болка едновременно. Устните се бяха дръпнали встрани и бяха оголили зъбите. Ноздрите бяха широко разтворени. На очите му бяха поставени половиндоларови монети. Те хвърляха матови отблясъци.

— Скоро лицето му ще се отпусне — каза Томас.

Погледът на Джоузеф бавно се плъзна към окървавения нож на масата до леглото. Сякаш гледаше някъде отвисоко и бе изпълнен със странно, силно спокойствие и необяснимо усещане за всезнание.