Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Той старателно облиза устни. Елизабет протегна ръка и го погали по главата.

— Танците сякаш не се подчиняваха на времето — каза Джоузеф. — Почувства ли го? Бяха нещо вечно, което прие именно този облик за един ден.

Той отново замълча и се опита да освободи съзнанието си от тежките, неясни значения, които се лутаха из него като огромни гъсти облаци.

— На хората им хареса — каза той. — На всички, освен на Бъртън. Бъртън беше нещастен и изплашен. Никога не мога да разбера кога ще го прихванат страховете му.

Тя забеляза как устните му за миг закачливо се извиха.

— Скоро ли ще огладнееш, скъпи? Може да вечеряш когато пожелаеш — тази вечер има само студени неща — в тези думи трябваше да остане скрита тайна, ала тайната се изплъзна, преди да успее да я спре. — Джоузеф… тази сутрин ми прилоша.

Той я погледна със съчувствие.

— От много работа покрай фиестата.

— Да, може би — отвърна тя. — Не, Джоузеф, не е това. Не исках още да ти казвам, но Рама казва… Мислиш ли, че Рама знае? Рама казва, че никога не греши, Рама не може да не знае. Доста неща е видяла и твърди, че познава.

Джоузеф се засмя.

— Какво знае Рама? Поспри се, че думите ще те задушат.

— Ами, Рама казва, че ще имам бебе.

Думите увиснаха в странна тишина. Джоузеф се облегна назад и отново впери поглед в печката. Дъждът спря за миг и Алис престана да пее.

Елизабет кротко и деликатно наруши мълчанието:

— Радваш ли се, скъпи?

Джоузеф въздъхна тежко.

— Никога не съм бил по-радостен — прошепна той — и по-изплашен.

— Какво казваш, скъпи? Какво каза накрая? Не те чух.

Той стана и се наведе над нея.

— Трябва да се пазиш — неспокойно отсече той. — Ще донеса одеяло да си завиеш коленете. Пази се от студа. Пази се да не паднеш.

Той подпъхна одеялото около кръста й.

Тя се усмихваше, горда и зарадвана от неочакваното му притеснение.

— Ще разбера какво трябва да правя, скъпи, не се тревожи за мен. Ще се науча. Ама, разбира се — продължи тя уверено, — огромно поле от знания се разкрива пред жената, когато носи дете. Рама ми го каза.

— Бъди внимателна тогава — повтори той.

Тя щастливо се разсмя.

— Нима детето вече ти е толкова скъпо?

Той се вгледа в пода и се намръщи.

— Да, детето ми е скъпо, но не повече от факта, че ще се роди. Това е вече нещо съвсем истинско. То е връзка със земята.

Млъкна. Търсеше подходящи думи, за да изрази чувствата си.

— Това е доказателство, че тук ни е мястото, скъпа. Единственото доказателство, че тук не сме чужди.

Внезапно погледна към тавана.

— Дъждът спря. Ще отида да видя как са конете.

Елизабет се развесели.

— Някъде четох за странен обичай. Дали беше в Норвегия или в Русия, не знам. Няма значение, но според него трябва да се казва на животните. Когато в семейството се случи нещо, раждане или смърт, бащата отива в обора и казва на конете и кравите. Това ли искаш да направиш, Джоузеф?

— Не, искам да проверя дали въжетата на конете са скъсени достатъчно — отговори той.

— Не отивай — помоли го тя. — Томас ще се погрижи за животните. Той винаги го прави. Остани при мен тази вечер. Ще се чувствам самотна, ако излезеш сега. Алис — извика тя, — сложи, моля те, вечерята! Седни до мен, Джоузеф.

Тя притисна ръката му към гърдите си.

— Когато бях малка, ми подариха кукла и когато я видях до елхата, в сърцето ми нахлу неописуема топлина. Още преди да я докосна, се страхувах за нея и ужасно съжалявах. Толкова добре си го спомням. Съжалявах, че куклата е моя. Не знам защо. Изглеждаше прекалено скъпоценна, до болка скъпоценна, за да бъде моя. Веждите и миглите й бяха истински. Оттогава всяка Коледа изпитвам такива чувства. И сега моментът е такъв — много е скъпоценен и аз се страхувам. Остани при мен, скъпи. Не отивай към хълмовете тази вечер.

Видя, че в очите й има сълзи.

— Разбира се, ще остана — успокои я той. — Много си изморена. Отсега нататък трябва да си лягаш рано.

Остана с нея цяла вечер. Легнаха си заедно, но когато дишането й стана равномерно, се измъкна от леглото и нахлузи дрехите си. Тя чу, че излиза, но остана неподвижна и се престори, че спи. „Нещо го влече в нощта — помисли си тя и спомените й се върнаха към думите на Рама. — Ако мечтае, ти никога няма да разбереш какви са мечтите му.“ Студени тръпки я побиха от самотата и тя тихичко заплака.

Джоузеф безшумно слезе от верандата. Небето се бе прояснило. Нощният студ щипеше. От дърветата още капеше вода и от покрива към земята се стичаше малко ручейче. Джоузеф се насочи право към големия дъб и застана под него. Заговори много тихо, за да не го чуе никой: