Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Елизабет слезе по стълбите и бавно тръгна към обора. Там имаше някой, който изхвърляше от прозореца лопати тор. Влезе в тъмния обор, наситен със сладникава миризма, и се приближи към Томас.

— Искам да поизляза на разходка — каза тя. — Би ли впрегнал двуколката?

Той се облегна на лопатата.

— Почакай, моля те, половин час. Щом свърша, ще те закарам.

Елизабет се ядоса, загдето не изпълнява веднага желанието й.

— Ще изляза сама. Искам да остана сама — отсече тя.

Той я погледна спокойно.

— Не знам дали Джоузеф е съгласен да излизаш сама.

— Джоузеф го няма. Искам да изляза.

Той подпря лопатата на стената.

— Добре, ще впрегна старата Муунлайт. Тя вози леко. Не излизай от пътя, защото може да затънеш в калта. Много са дълбоки дупките.

Помогна й да се качи на двуколката и я изпрати с неспокоен поглед.

Елизабет инстинктивно усети, че не му се иска тя да отива в горичката. Доста се отдалечи от къщата, преди да отбие бялата кобила нагоре по хълма. Двуколката заподскача по неравната земя. Слънцето прежуряше. В долината не се усещаше никакъв полъх. Кара доста дълго нагоре по хълма, ала на пътя й се изпречи урва, която се простираше надалеч и в двете посоки и не можеше да се заобиколи, а боровете бяха вече толкова близо. Елизабет слезе от двуколката, прехвърли повода около едно коренище и пусна спирачката. После се смъкна на дъното на урвата, изкачи се от другата страна и бавно тръгна към горичката. Само след миг се озова пред искрящо поточе, в което нямаше камъни да му препречват пътя, и то лъкатушеше от горичката съвсем безшумно. Тя се наведе, изтръгна стрък кресон от водата и го задъвка. После бавно тръгна покрай поточето нагоре.

Раздразнението й окончателно премина. Навлезе в гората, изпълнена с щастие. Дебелият килим от иглички приглушаваше стъпките й. Гората попиваше всеки звук, с изключение на шепота на игличките по върховете на боровете. Известно време вървя безпрепятствено, после малините и къпините се сплетоха пред нея. Тя се извърна и започна да си пробива път с рамо, а от време на време дори пропълзяваше на ръце и колене през някоя пролука. Толкова силно бе завладяна от непреодолимата потребност да проникне в гората.

Когато най-сетне преодоля гъстия храсталак и се изправи, ръцете й бяха издрани, а косата раздърпана. При вида на кръга от дървета и празното гладко пространство очите й се разшириха от почуда. После закова поглед в огромната безформена зелена скала.

„Сякаш знаех, че е тук — прошепна тя. — Нещо в мен ми казваше, че е тук… това мило, прекрасно място.“

Цареше абсолютна тишина, само високо горе шептяха дърветата, но и този шум беше далечен и затова тишината ставаше още по-дълбока, по-непроницаема. Зелената мъхеста покривка на скалата бе дебела като козина, дългата папрат висеше пред отвора от едната страна като зелено перде. Елизабет се настани до поточето, което тихомълком се прокрадваше през полянката и изчезваше в храсталака. Загледа се в скалата и мислите й напрегнато се завъртяха около загадъчната форма.

„Виждала съм някъде това — рече си тя. — Сигурно съм знаела за него, щом дойдох право тук?“

Очите й се разшириха, докато гледаше скалата, мислите се разпиляха и съзнанието й се изпълни със спомени, мудни, спокойни, безсмислени и неясни. Видя се как тръгва за неделно училище в Монтерей и в чест на Светия дух по улицата бавно минава шествие от облечени в бяло португалски деца, предвождано от кралица с корона. Смътно видя вълните, които идваха от различни посоки и се разбиваха при Пойнт Джоу близо до Монтерей. После, както съзерцаваше скалата, видя собственото си дете, свито с главата надолу в утробата й, видя как леко помръдва и почувства движението.

Шепотът над главата й не преставаше. Със страничното си зрение забеляза как черните дървета все повече се скупчваха и я прихлупваха. Както си седеше, й се стори, че е останала сам-сама на света, че всички са я изоставили, но на нея й бе безразлично. После й се стори, че може да има всичко, което поиска, и веднага след това дойде страхът, че най-силно желае смъртта и да вникне в душата на съпруга си.

Бавно вдигна ръка от скута си и я потопи в студената вода на потока. Дърветата в миг се отдръпнаха назад и сбуленото небе се вдигна. Докато бе седяла там, слънцето се беше изкачило нагоре. В гората нещо прошумя. Този път обаче звукът не беше лек и нежен, а пронизващ и заплашителен. Тя бързо погледна скалата. Бе зловеща като дебнещо животно, отблъскваща като раздърпан козел. На поляната неусетно се прокрадна студ. Елизабет стреснато скочи на крака и ръцете й се стрелнаха към гърдите. Във въздуха премина ужасяваща тръпка. Черните дървета отрязаха пътя за отстъпление. Огромната скала се готвеше да нападне. Елизабет заотстъпва заднишком. Боеше се да я изпусне от очи. Когато стигна входа към широката пътека, й се стори, че в пещерата се размърда космато същество. Цялата поляна оживя от страх. Обърна се и се втурна по пътеката, прекалено уплашена, за да изкрещи. Мина много време, преди да стигне на открито, на слънце.