Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Гората зад нея се затвори и тя се почувства свободна.

С последни сили седна до поточето. Сърцето й болезнено биеше в гърдите, дъхът излизаше на пресекулки. Видя как поточето нежно раздвижва кресона, който растеше във водата. Видя и точиците слюда, които лъщяха из пясъка на дъното. После потърси защита от скупчените постройки долу във фермата, потънали в слънчева светлина, от пожълтяващата трева, която се покланяше в дълги, прави сребристи редици пред следобедния вятър. Внушаваха сигурност и тя се радваше, че ги вижда.

Преди да я напусне страхът, тя тежко се изправи на колене и се помоли. Опита да си спомни какво се случи на поляната, но споменът бързо избледняваше.

„То е нещо отдавнашно, толкова отдавнашно, че вече почти съм го забравила.“

Спомни си как се бе почувствала.

„Ужасно беше.“

Помоли се:

— Отче наш, който си на небето, да бъде свято името ти…

И продължи да се моли:

— Господи Исусе Христе, дай ми закрила от забранените неща, води ме по пътя на светлината и добротата. Не разрешавай това да премине от мен в детето. Господи Исусе Христе, дай ми закрила от древните неща в кръвта ми.

Спомни си как баща й казваше, че преди хиляда години дедите му следвали учението на друидите.

След като изрече молитвата, се почувства по-добре. В мислите й нахлу чиста светлина и пропъди оттам страха, а заедно с него и спомена за страха.

„В моето положение — помисли си тя — трябваше да предположа. На онова място нямаше нищо, освен въображението ми. Рама неведнъж ми е казвала какво да очаквам.“

Изправи се, спокойна и уверена. Докато слизаше надолу по хълма, набра букет късни летни цветя, за да украси къщата за завръщането на Джоузеф.

Лятната жега бе непоносима. Ден след ден слънчевите лъчи изгаряха долината и изсмукваха влагата от почвата, изсушаваха тревата и караха всичко живо да търси закрила в дълбоката сянка на пелина по хълмовете. Там от сутрин до вечер се излежаваха конете и кравите и чакаха идването на нощта, за да излязат на паша. Кучетата в ранчото се изтягаха по земята. Тръпнещите им, влажни езици висяха отстрани на устите, а гърдите се издуваха като ковашки мехове. Дори шумните по природа насекоми не обезпокояваха обедната тишина. По пладне се чуваха само стоновете на земята и скалите, жестоко прежуряни от слънцето. Реката все повече изтъняваше и накрая се превърна в мъничко ручейче. С идването на август се стопи дори и то.

Томас косеше и разстилаше сеното да се суши. Джоузеф отбираше добитъка за продажба и го откарваше зад новата ограда. Бъртън се готвеше за пътуването до Пасифик Гроув, където щеше да присъства на събора. Натовари на каруцата палатка, кухненски прибори, завивки и храна и една сутрин впрегна два хубави коня и заедно с жена си се отправи към лагера, разположен на деветдесет мили разстояние. Рама щеше да се грижи за децата по време на триседмичното им отсъствие.

Елизабет излезе да им помаха за довиждане. Отново сияеше от здраве. След краткото неразположение пак се бе разхубавила и се чувстваше прекрасно. Страните й руменееха. Очите блестяха от тайнствено щастие. Джоузеф обичаше да я наблюдава и често недоумяваше защо изглежда така, сякаш всеки момент ще се разсмее.

„Знае нещо — казваше си. — Жените в това състояние са надарени от Божа благодат. Те със сигурност знаят неща, които не са известни на никой друг. Със сигурност изпитват радост, по-велика от всяка друга радост. Те държат нервните окончания на земята в ръцете си.“

Джоузеф не откъсваше очи от нея и поглаждаше брадата си, както подобава на старец.

Колкото по̀ наближаваше времето, толкова по-силно ставаше желанието на Елизабет да не се отделя от съпруга си. Искаше да е при нея денем и нощем и се пооплакваше, когато той кажеше, че има работа.

— Нищо не правя. Лентяйството обича компания.

А той отговаряше:

— Не е вярно, ти работиш.

В съзнанието си виждаше как го прави. Ръцете стояха безпомощно скръстени в скута, но от костите се оформяха кости, кръвта дестилираше кръв, плътта моделираше плът. Развесели се, като си спомни думите й, че не правела нищо.

Вечер, когато искаше Джоузеф да остане при нея, протягаше ръка и го караше да я помилва.

— Страх ме е да не си отидеш — казваше тя. — Може да излезеш от тази врата и никога вече да не се върнеш. Тогава бебето ще остане без баща.

Един ден седяха на верандата и тя ненадейно попита:

— Защо толкова много обичаш дървото, Джоузеф? Помниш ли как ме накара да седна на него, когато дойдох тук за първи път? — Вдигна поглед високо към чатала, където бе седяла.