Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Недей се сдържа. Всичко, което можеш да направиш сега, има смисъл.

Джоузеф я бе обхванал с ръка през кръста, разхождаше я из стаята и я задържаше, когато залитнеше. Вече не се страхуваше. В очите му трескаво блестеше радостна светлина. Болките ставаха все по-чести. Рама донесе големия часовник марка „Сет Томас“ от кухнята, окачи го на стената и го поглеждаше всеки път, когато се появяха болките. А болките ставаха все по-чести. Часовете минаваха.

Беше почти пладне, когато Рама рязко кимна.

— Сега я остави да легне. Можеш да излезеш, Джоузеф. Ще си подготвям ръцете.

Той я погледна с премрежени очи. Сякаш беше в унес.

— Какво искаш да кажеш? Как ще си подготвяш ръцете? — настоятелно попита той.

— Ще ги измия хубаво с гореща вода и сапун и ще си изрежа ноктите дълбоко.

— Аз ще го направя.

— Тръгвай вече, Джоузеф. Няма време.

— Не! — навъси се той. — Ще поема собственото си дете. Ти ще ми казваш какво да правя.

— Не може, Джоузеф. Това не е мъжка работа.

Той я изгледа мрачно и волята й се огъна пред спокойствието му.

— Аз трябва да го направя! — каза той.

Още с изгрева на слънцето децата се надигнаха и се струпаха под прозореца на спалнята. Стояха, тръпнещи от любопитство, и слушаха слабите викове на Елизабет.

— Понякога се случва да умрат — отбеляза авторитетно Марта.

Макар сутрешното слънце здравата да прежуряше, децата не напускаха поста си. Марта установи правилата:

— Първият, който чуе бебето да изплаче, вика „Чух го!“ и получава подарък. Той получава и първото бебе. Мама ми каза.

Останалите бяха много развълнувани и в един глас викаха „Чух го!“ всеки път, когато отвътре се чуеха нови писъци. Марта ги накара да й помогнат да се покатерва от време на време нависоко, за да може да хвърля по някой поглед.

— Чичо Джоузеф се разхожда с нея — докладва тя.

По-късно:

— Сега лежи на леглото и държи червеното въже, което направи мама.

Виковете станаха по-чести. Децата отново помогнаха на Марта да надникне. Когато слезе, изглеждаше малко бледа и стресната от видяното. Струпаха се плътно около нея да чуят какво ново има да съобщи.

— Видях чичо Джоузеф… той се беше навел… — спря да си поеме дъх. — И… и ръцете му бяха… червени!

Тя млъкна и децата втренчено я загледаха. Никой не смееше да продума. Само стояха и слушаха. Виковете бяха станали толкова слаби, че едва се чуваха.

Марта придоби тайнствено изражение. Шепнешком предупреди останалите да млъкнат. Чуха се три слаби шляпвания. Марта незабавно извика:

— Чух го!

Много скоро след това всички чуха плача на бебето. Стояха и гледаха Марта със страхопочитание.

— Как разбра кога да го кажеш?

Марта бе неумолима:

— Аз съм най-голямата и освен това от доста време съм послушна. Мама ми каза за какво да се ослушвам.

— За какво? — разпитваха останалите. — За какво се ослушваше.

— За шамарчето! — тържествуващо обяви тя. — Винаги плясват бебето, за да го накарат да плаче. Спечелих и сега си искам подаръка. Искам кукла с коса.

Малко по-късно Джоузеф излезе на верандата и се облегна на парапета. Децата притичаха и застанаха пред него с вдигнати нагоре очи. Бяха разочаровани, че ръцете му вече не са червени. Лицето му бе толкова напрегнато и изтормозено, очите — толкова безизразни, че не смееха да го заговорят.

Марта неуверено поде:

— Аз чух първия плач на бебето — рече тя — Искам кукла с коса за подарък.

Той ги погледна от високото и едва се усмихна.

— Ще ти купя — отговори той. — Ще има подаръци за всички ви, когато отида в града.

— Момче ли е или момиче? — вежливо попита Марта.

— Момче — каза Джоузеф. — Може би скоро ще ви разрешат да го видите.

Ръцете му здраво стискаха парапета, още го присвиваше стомахът от болката, която му бе причинила Елизабет. Той издълбоко вдъхна горещия следобеден въздух и се върна в къщата.

Рама миеше беззъбата уста на бебето с топла вода, докато Алис забождаше безопасните игли в парчето муселин, с което щяха да пристегнат бедрата на Елизабет, след като падне плацентата.

— Още съвсем малко — каза Рама. — До час ще свърши.

Джоузеф тежко се отпусна на един стол и се загледа в жените; загледа се в безжизнените, измъчени очи на Елизабет, изпълнени със страдание. Бебето лежеше в плетеното кошче, облечено в риза, два пъти по-дълга от него самото.

Когато раждането приключи окончателно, Джоузеф вдигна Елизабет и я взе в скута си, докато жените махнаха мръсната постелка и оправиха леглото. Алис изнесе всички парцали и ги изгори в кухненската печка. Рама затегна здраво превръзката около бедрата на Елизабет.