Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

След като жените излязоха, Елизабет изнурено се отпусна на чистото легло и подаде ръка на Джоузеф.

— Сънувам — едва-едва промълви тя. — Мина цял ден, а аз продължавам да сънувам.

Той помилва пръстите й един по един.

— Искаш ли да ти донеса бебето?

Тя уморено сбърчи чело.

— Не още — отговори тя. — Все още го мразя, задето ми причини толкова болка. Нека малко си почина.

Скоро заспа.

Късно следобед Джоузеф отиде към обора. Почти не погледна дървото, когато мина покрай него.

— Ти си кръговратът — рече той, — а кръговратът е прекалено жесток.

Оборът бе идеално почистен. Всички ясли бяха пълни догоре с прясно сено. Томас се бе настанил на обичайното си място в яслата на Блу. Той кратко кимна на Джоузеф.

— Вълчицата има кърлеж в ухото — уведоми го той. — Намерил къде да се завре.

Джоузеф влезе в яслата и седна до брат си. Леко подпря брадичка в дланите си.

— Какво е? — тихо попита Томас.

Джоузеф се загледа в широкия лъч слънчева светлина, който прорязваше въздуха от една пролука в стената. Мухите проблясваха из него като метеори, навлезли в земната атмосфера.

— Момче — разсеяно отвърна той. — Аз прерязах пъпната връв. Рама ми показа как. Отрязах я с ножицата, вързах възела и го стегнах към гърдите с превръзка.

— Тежко ли беше раждането? — попита Томас. — Дойдох тук, за да не се втурна вътре да помагам.

— Да, тежко беше, макар Рама да казва, че било леко. Боже, колко упорито се борят тези дребосъчета за живота!

Томас дръпна една сламка от балата зад гърба си и я разцепи със зъби.

— Никога не съм виждал как се ражда човешко същество. Рама не би ми позволила. На много крави обаче съм помагал, когато са имали нужда.

Джоузеф неспокойно излезе от яслата и отиде до малкото прозорче. През рамо рече:

— Денят беше горещ. Въздухът още трепти над планината.

Слънцето потъваше зад хълмовете, топеше се и се разливаше безформено.

— Томас, никога не сме ходили оттатък билото, към крайбрежието. Хайде да отидем, когато имаме време. Искам да видя океана.

— Ходил съм отвъд билото и съм поглеждал нататък — каза Томас. — Диво е. Секвоите са по-високи, отколкото можеш да си представиш. Храстите са много гъсти и океанът се вижда на мили навътре. Гледах как един кораб стигна чак до средата на океана.

Вечерта бързо преваляше в нощ.

— Джоузеф, къде си? — чу се гласът на Рама.

Той бързо отиде до вратата на обора.

— Тук съм. Какво има?

— Елизабет се събуди. Иска да постоиш при нея. Томас, вечерята ти скоро ще е готова.

Джоузеф седна в полумрака до леглото на Елизабет и тя отново му подаде река.

— Искала си да ме видиш? — каза той.

— Да, скъпи. Поспах малко, но искам да ти кажа, преди да заспя отново. Може да забравя какво искам да кажа. Ти трябва да го запомниш вместо мен.

В стаята се стъмваше. Джоузеф вдигна ръката на Елизабет към устните си. Тя леко размърда пръсти.

— Какво има, Елизабет?

— Ами, докато те нямаше, отидох до боровата горичка на билото. Там открих празно място, а на него — зелена скала.

Той се изправи вцепенен.

— Защо отиде? — попита.

— Не знам. Прииска ми се. Зелената скала ме изплаши и после я сънувах. Джоузеф, искам, като оздравея, да се върна там и отново да видя скалата. Когато съм здрава, няма вече да ме е страх от нея и няма да я сънувам повече. Нали няма да забравиш, скъпи. Много силно ми стискаш пръстите, Джоузеф, боли.

— Знам за кое място говориш — каза той. — Странно място е.

— Нали няма да забравиш да ме заведеш там?

— Не — забави той отговора си. — Няма да забравя. Трябва да помисля дали бива да отидеш.

— Тогава поседни за малко. Съвсем скоро ще заспя — каза тя.

Лятото лениво се точеше и дори с идването на есенните месеци жегата не намаля. Бъртън се завърна от лагер-сбора в Пасифик Гроув, изпълнен с възторг. Той ентусиазирано описваше спретнатия полуостров и синия му залив и разказваше как проповедниците дарявали хората със Словото.

— Някога — сподели той с Джоузеф — ще си построя малка къщичка и ще живея там цялата година. Няколко души вече са се установили. Един ден ще стане хубав град.

Бъртън много хареса бебето.

— Личи си, че е наша кръв със съвсем малка разлика.

И се похвали на Елизабет:

— Нашата кръв е силна. Вече почти двеста години момчетата се раждат с такива очи.

— Това е цветът на моите очи — възрази Елизабет. — Освен това очите на бебетата се променят с възрастта.

— Става дума за изражението — обясни Бъртън. — То е типично за децата от семейство Уейн. Кога смятате да го кръщавате?