Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— О, не знам. Може би скоро ще ходим в Сан Луис Обиспо и, разбира се, иска ми се да си отида до Монтерей за малко.

Жегата се спускаше над планините още в ранните часове, прекъсваше сутрешната спявка на пилетата и ги разпиляваше по торището. Около единадесет слънцето вече прежуряше неприятно, но преди това Джоузеф и Елизабет често изнасяха столове от къщата и сядаха под сенчестите клони на огромния дъб. Елизабет кърмеше, а Джоузеф обичаше да гледа как бебето дърпа мляко от гърдата.

— Расте по-бавно, отколкото си представях — кахъреше се той.

— Защото си свикнал с добитъка — напомни му тя. — Животните растат много по-бързо, но и живеят по-малко.

Джоузеф кротко и с възхищение погледна съпругата си.

„Колко е помъдряла — помисли си той. — Без да полага специални усилия, е научила толкова много неща.“

Това го озадачаваше.

— Чувстваш ли се много по-различна от момичето, което пристигна да учи децата в Нуестра Сеньора? — попита той.

Тя се засмя.

— Различна ли изглеждам, Джоузеф?

— Да, разбира се.

— Тогава значи съм се променила.

Тя премести бебето на другата гърда и се облегна на другото коляно. Бебето лакомо налапа зърното като пъстърва стръвта.

— Раздвоена съм — продължи Елизабет. — Не бях се замисляла сериозно за това. Преди разсъждавах според прочетеното в книгите. Сега никога не постъпвам така. Изобщо не се замислям. Просто върша нещата, както ми идва отвътре. Как ще го кръстим, Джоузеф?

— Защо? — отговори той. — Мисля да го кръстим Джон. В рода ни от край време е имало Джоузеф или Джон. Синът на Джоузеф винаги е бил Джон и синът на Джон винаги е бил Джоузеф. Винаги е било така.

Тя кимна. Гледаше някъде надалеч.

— Да, името е хубаво. Няма да му създава неприятности и да го кара да се срамува. Дори няма особено значение. Имало е много мъже на име Джон — най-различни мъже, добри и лоши…

Тя прибра гърдата си и закопча роклята. После обърна бебето и го потупа, за да се оригне.

— Джоузеф, забелязал ли си, че хората на име Джон са или добри, или лоши, но никога не са безинтересни. Ако е някое скучно дете с това име, то не го запазва, а го сменя с Джак.

Обърна бебето и го погледна в лицето. То примижа с очички като прасенце.

— Името ти е Джон, чуваш ли? — закачливо рече тя. — Чуваш ли? Надявам се никога да не станеш Джак. По-добре да бъдеш лош, отколкото Джак.

Джоузеф весело се усмихна.

— Още не е сядал на дървото, скъпа. Не мислиш ли, че му е време?

— Пак твоето дърво! — каза тя. — Мислиш, че целият свят се върти около твоето дърво.

Той се облегна назад и вдигна поглед към огромните нежни клони.

— Вече го познавам, разбираш ли? — тихо каза той. — Вече го познавам толкова добре, че мога по листата да позная какъв ще бъде денят. Ще направя столче за бебето и ще го закрепя в чатала на дървото. Когато поотрасне, ще издълбая в кората стълби, за да може да се качва.

— Но може да падне и да се удари.

— Не и от това дърво. То ще го предпазва да не падне.

Тя внимателно го изгледа.

— Още ли продължаваш да играеш играта, която не е игра, Джоузеф?

— Да — отговори той. — Още я играя. Дай сега бебето. Ще го сложа между клоните.

Блясъкът на листата се бе загубил под слоя летен прахоляк. Кората бе суха, бледосива.

— Може да падне, Джоузеф — предупреди го тя. — Забравяш, че не може да седи сам.

Откъм зеленчуковата градина се зададе Бъртън и дойде при тях. Изтри потта от челото си с шарена кърпа.

— Пъпешите узряха — осведоми ги той. — Енотите вече ги нападат. Най-добре да заложим няколко капана.

Джоузеф се наведе към Елизабет с протегнати ръце.

— Опасно е да не падне! — протестира тя.

— Ще го държа. Няма да го оставя да падне.

— Какво си намислил да правиш? — попита Бъртън.

— Джоузеф иска да сложи детето да седне на дървото.

Лицето на Бъртън придоби суров вид, очите му помръкнаха.

— Не го прави, Джоузеф — рязко рече той. — Не бива да го правиш.

— Няма да го оставя да падне. Няма да го изпускам от ръце.

Пот изби по челото на Бъртън на едри капки. В очите му се появиха ужас и молба. Пристъпи напред и постави ръка на рамото на Джоузеф, за да го задържи.

— Моля те, недей! — почти изплака той.

— Няма до го оставя да падне, казвам ти.

— Не става дума за това. Знаеш какво имам предвид. Закълни се, че никога няма да го направиш.

Джоузеф се извърна.

— Няма да се закълна — троснато отвърна той. — Защо трябва да се заклевам? В това няма нищо лошо.

Бъртън тихо отговори: