Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Май всичко е наред.

Той млъкна и прокара ръце по кората.

— Странно! Като го погледнах, ми се стори, че нещо му е станало. Май само ми се е сторило. — Помълча и сетне продължи: — Не исках Бъртън да заминава. Това разделя семейството.

Елизабет вървеше с тях към къщата.

— Още ли играеш играта, Джоузеф? — подразни го тя и избърза напред.

Той сепнато отдръпна ръката си и я последва.

— Ще опитаме да се справим с един човек по-малко — каза той на Томас. — Ако работата ни се стори прекалено много, ще наемем още един мексиканец.

Влезе вкъщи и нерешително се изправи във всекидневната.

Елизабет излезе от спалнята. Прокара пръсти през косата си.

— Едва сварих да се облека — обясни тя. Мимоходом погледна Джоузеф. — Мъчно ли ти е, че Бъртън замина?

— Май да — колебливо отвърна той. — Притеснен съм от нещо, но не зная от какво.

— Защо не пояздиш? Нямаш ли работа?

Той нетърпеливо поклати глава.

— В Нуестра Сеньора са ни докарали овошките. Трябва да отида да ги взема.

— Защо не отидеш тогава?

Пристъпи към вратата и погледна навън към дървото.

— Не знам. Страх ме е да отида. Нещо не е наред.

Елизабет застана до него.

— Не се вживявай прекалено в играта, Джоузеф. Не се оставяй да те обсеби.

Той сви рамене.

— Май точно това правя. Веднъж ти казах, че мога да познавам времето по дървото. То е нещо като връзка между земята и мен. Погледни го, Елизабет! Добре ли ти изглежда?

— Много си развълнуван — каза тя. — Нищо му няма на дървото. Върви да вземеш овошките. Не бива дълго да стоят извадени от земята.

С огромно нежелание Джоузеф впрегна каруцата и замина за града.

Беше времето, когато мухите се раздвижваха, преди зимата да ги покоси. Те прорязваха ослепителни ивици през слънчевите лъчи, настаняваха се по ушите на конете и кацаха в кръг около очите им. Макар в утрото да се усещаше щипещ есенен студ, слънцето на циганското лято изгаряше земята. Реката се криеше под земята, а в няколкото по-дълбоки вирчета, които бяха останали, лениво плуваха черни змиорки и огромни пъстърви безстрашно подаваха уста над водата.

Джоузеф подкара в тръс впряга и нагази в крехките листа на чинарите. Следваше го лошо предчувствие, което постепенно го обхвана изцяло.

„Може пък Бъртън да е прав — помисли си той. — Може би извършвам грях, без да съзнавам. Над земята е надвиснало злото.“

После си помисли:

„Надявам се скоро да завали и реката отново да се налее.“

Сухата река му навяваше тъга. За да пропъди тъгата, той се замисли за хамбара, пълен догоре със сено, за купите сено, струпани до оградата за добитък, готови за зимата. Замисли се дали поточето в боровата горичка още извира от входа на пещерата.

„Скоро ще отида да проверя“ — рече си той.

Подкара впряга бързо, за да стигне в ранчото по-скоро, но пристигна късно през нощта. Когато усетиха, че юздите се разхлабват, конете уморено отпуснаха глави.

Томас го чакаше пред обора.

— Много бързо караш — забеляза той. — Мислех, че ще се забавиш още няколко часа.

— Прибери конете, моля те — каза Джоузеф. — Ще изпомпам малко вода за дръвчетата.

Той отнесе фиданките до резервоара и навлажни сукното, с което бяха завити корените. После бързо отиде при дъба.

„Нещо наистина не е наред — рече си той със страх. — В него няма живот.“

Отново опипа кората, откъсна лист, смачка го и го помириса. Нямаше нищо тревожно.

Елизабет беше готова с вечерята почти веднага, след като влезе.

— Изглеждаш уморен, скъпи. Легни си по-рано.

Той притеснено погледна назад през рамо.

— Искам да говоря с Томас след вечеря — каза той.

Щом се навечеряха, веднага излезе. Мина покрай обора и се изкачи по хълма. Опипа с длани сухата земя, още топла от слънчевите лъчи. Отиде до групичка дъбове, поглади стъблата, смачка и помириса лист от всеки един. Не пропусна нищо. С пръсти провери как е земята. Студът вече навлизаше откъм планините и изстудяваше тревата. Тази нощ Джоузеф чу как излетя първото ято диви гъски.

Земята мълчеше. Бе суха, но жива. Само да завали и зелените стъбла щяха да се устремят нагоре. Най-после доволен, той се върна вкъщи и застана под своето дърво.

— Страх ме беше, сър — каза той. — Нещо във въздуха ме накара да се страхувам.

Погали кората на дъба. Внезапно усети хлад и самота. Нещо прониза съзнанието му.

„Дървото е мъртво. В дървото няма живот.“

Усещането за загуба го задуши и цялата мъка, която трябваше да почувства, когато почина баща му, се стовари върху него. Черните планини го заобиколиха. Студеното сиво небе и неприятелски настроените звезди го затиснаха. От мястото, където стоеше, земята се разпростираше във всички посоки. Беше враждебна — не чак готова да нападне, но безразлична, притихнала и студена. Джоузеф седна в основата на дървото. Вече дори твърдата кора не му предлагаше спокойствие и сигурност. Бе наежена като останалата част от света, хладна и надменна като трупа на приятел.