Докато говореше, чувството от онзи ден се върна. Тя отмести кичур коса зад ушите. Раздалечените й очи се зареяха някъде надалеч.
— Обикнах скалата. Трудно е да се опише. Обикнах скалата повече от теб, от бебето, от себе си. Още по-трудно е да опиша това: докато седях там, сякаш се слях със скалата. Поточето изтичаше от мен, аз бях скалата и скалата беше… не знам… скалата бе най-силното, най-любимото нещо на света.
Тя неспокойно се огледа. Пръстите й започнаха да диплят полата. Възнамеряваше да разкаже преживяното под формата на шега, но то бе много силно.
Джоузеф пое неспокойната ръка и укроти пръстите.
— Разкажи ми! — настоя нежно той.
— Ами, сигурно съм стояла там доста време, защото слънцето се беше преместило. На мен обаче ми се стори само миг. После усещането за мястото се промени. Там се настани нещо зловещо — от спомена гласът й стана дрезгав. — На поляната се настани нещо злокобно, нещо, което искаше да ме унищожи. Избягах. Помислих, че ме преследва — тази огромна, потайна скала — и когато излязох навън, се молих. О, колко дълго се молих.
Очите на Джоузеф я пронизваха.
— Защо искаш да се върнеш там? — настоятелно попита той.
— Не разбираш ли? — развълнува се тя. — Всичко онова се дължеше на състоянието ми, но няколко пъти го сънувам и често се сещам за него. Сега отново съм добре и искам да се върна и да се убедя, че е само една стара, покрита с мъх скала в средата на поляната. После няма повече да я сънувам. Искам да я докосна. Искам да я нараня, защото ме изплаши.
Тя освободи пръсти от хватката на Джоузеф и ги разтърка, за да премахне болката.
— Заболя ме ръката, скъпи. И ти ли се страхуваш от това място?
— Не — отговори той. — Не се страхувам. Ще те заведа.
Замълча за миг. Чудеше се дали да й каже за думите на Хуанито, за бременните индиански жени, които ходели да поседят пред скалата, и за дедите, които живеели в гората. „Може да се изплаши — реши той. — По-добре да преодолее страха от мястото.“ Отвори печката и хвърли вътре наръч дърва. Завъртя регулатора и огънят забумтя.
— Кога искаш да отидем? — попита той.
— Няма значение. Ако утре времето е хубаво, ще сложа нещо за обед в една чанта. Рама ще гледа бебето. Ще си направим пикник — развълнува се тя. — Не сме ходили на пикник, откакто се оженихме. Няма нищо на света, което да обичам повече. Когато бях малка, носехме обед на хълма на къпините и като се нахранехме, с мама пълнехме цели кофи с къпини.
— Добре, утре отиваме — съгласи се той. — Ще надникна в обора, скъпа.
Тя го проследи с поглед. Усети, че крие нещо.
„Може би просто се притеснява за дъжда“ — помисли си тя и по навик погледна барометъра. Стрелката сочеше нагоре.
Джоузеф слезе от верандата. Приближи дъба, но се сети, че е мъртъв.
„Ако беше жив — помисли си той, — щях да знам какво да правя. Сега вече няма кой да ме посъветва.“
Влезе в обора. Очакваше да завари Томас, но вътре беше тъмно и конете изпръхтяха, когато мина зад тях.
„Тази година ще има достатъчно сено за добитъка.“
Тази мисъл го успокои.
Прекоси двора и тръгна към къщи. По небето се бе разпростряла прозрачна мъгла. Стори му се, че около луната се е образувал блед обръч, но той бе толкова слаб, че едва ли можеше да бъде сигурен.
Рано преди изгрев на другата сутрин Джоузеф отиде в обора, среса два коня, изчетка ги до блясък, за да бъдат елегантни, боядиса копитата им с черно и втри мазнина в козината им.
Докато се трудеше, влезе Томас.
— Много се стараеш отбеляза той. — Да не отиваш в града?
Джоузеф продължи да втрива мазнината, докато кожата на конете не лъсна като метал.
— Ще ходим с Елизабет на разходка — обяви той. — От доста време не е яздила.
Томас прокара ръка по лъсналата задница.
— Бих дошъл с вас, но имам работа. Отиваме с мъжете до речното корито да изкопаем дупка. Съвсем скоро намирането на вода за добитъка може да се превърне в проблем.
Джоузеф спря да работи и притеснено погледна Томас.
— Знам. Но под речното корито със сигурност има вода. Опитайте няколко фута по-надолу.
— Скоро ще завали, Джоузеф. Наистина се надявам. От праха започва да ме боли гърлото.
Слънцето се показа иззад тънък пласт облаци, които изсмукваха топлината и отслабваха светлината. Над хълмовете излезе студен постоянен вятър, раздуха праха на вълнички и образува малки преспи от обрулени листа. Бе самотен вятър, носеше се равномерно, почти безшумно над земята.
След закуска Джоузеф изведе конете. Елизабет излезе, облечена в пола-панталон, с ботушки на високи токове. В ръце държеше чантата с обеда.
Читать дальше