Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

„Какво ще правя сега? — недоумяваше той. — Къде да отида?“

През въздуха проблесна бял метеор и изгоря.

„А може би греша — помисли Джоузеф. — Може би все пак на дървото му няма нищо.“

Стана и влезе вкъщи. От самота тази нощ притисна Елизабет в обятията си толкова силно, че тя извика от болка и щастие.

— Защо си толкова самотен, скъпи? — попита тя. — Защо ми причиняваш болка тази вечер?

— Не знаех, че ти причинявам болка, съжалявам — каза той. — Мисля, че дървото е мъртво.

— Как така — мъртво? Дърветата не умират толкова бързо, Джоузеф.

— Не знам. Мисля, че е мъртво.

Скоро Елизабет се умълча. Престори се на заспала, но знаеше много добре, че и той не спи.

С настъпването на зората Джоузеф се измъкна от леглото и излезе. Листата на дъба бяха леко спаружени и бяха загубили от лъскавината си.

Томас бе тръгнал към обора, но като видя Джоузеф, се спря при него.

— За Бога, нещо с това дърво не е наред — каза той.

Джоузеф притеснено проследи как той преглежда кората и клоните.

— Излишно се безпокоиш — каза Томас. Взе мотика и я заби в меката пръст в основата на дъба. Копна само два пъти и отстъпи назад.

— Ето го, Джоузеф.

Джоузеф клекна до дупката и видя, че в кората е издълбан улей.

— От какво е това?

Томас грубо се разсмя.

— Бъртън — естествено! Обелил е кората на дървото! За да прогони дявола.

Джоузеф трескаво започна да копае с голи ръце. Копа, докато разкри целия улей.

— Не може ли да се направи нещо, Томас? Няма ли да стане с катран?

Томас поклати глава.

— Жилите са прекъснати. Нищо не може да се направи.

Той замълча.

— Освен да се прогони дяволът от душата на Бъртън.

Джоузеф коленичи. Сега, след като всичко беше свършено, го завладяха безразличие и спокойствие, сляпа неспособност да съди.

„Значи за това говореше. Затова каза, че е прав.“

— Така е. Бих искал да прогоня дявола от душата на Бъртън. Дървото беше хубаво.

Джоузеф говореше много бавно, сякаш измъкваше всяка дума от надигаща се гъста мъгла:

— Той не беше сигурен, че е постъпил правилно. Не, не беше сигурен. Не му е присъщо да постъпва по този начин. Затова ще страда.

— Нищо ли няма да направиш? — попита Томас.

— Не.

Спокойствието и тъгата бяха толкова силни, че притискаха гърдите му. Самотата го обгради от всички страни като непреодолима стена.

— Сам ще се накаже. Аз не мога да раздавам наказания.

Загледа се в дървото, все още зелено, но мъртво. Мина доста време. Извърна глава към боровата горичка на склона.

„Трябва да отида колкото може по-скоро — помисли си той. — Ще имам нужда от сладостта и силата на това място.“

С късната есен в долината се настани студът. Високите пернати облаци дни наред висяха над нея. Елизабет предусещаше златната тъга на идващата зима, но й липсваше вълнението от бурите. Често излизаше на верандата и гледаше дъба. Листата му бяха станали съвсем светлокафяви и следващият дъждовен порив щеше да ги отвее. Джоузеф вече не поглеждаше дървото. Откакто животът го напусна, му стана безразлично. Сега често се разхождаше по крехката трева по склоновете на хълма. Излизаше без шапка, по джинси, риза и черен елек. Често отправяше поглед към сивите облаци, вдишваше въздуха, но не откриваше нищо успокояващо.

— Няма дъжд в тези облаци — казваше той на Томас. — Това е мъгла откъм океана, високо в небето.

През пролетта Томас улови два малки сокола и сега им правеше качулки. Готвеше се да ги пуска срещу дивите патици, които се стрелкаха в небето.

— Не му е дошло времето, Джоузеф — казваше той. — Знам, че миналата година дъждовете започнаха по-рано, но съм чувал, че по тези места е нещо обичайно да вали обилно преди Коледа.

Джоузеф спря, взе шепа пръст, суха като пепел, и я остави да се процеди през пръстите му.

— Ще е нужен много дъжд, за да има полза — промълви угрижен той. — Лятото е изпило водата надълбоко. Забелязал ли си колко ниско е нивото на водата в кладенеца? Даже вировете в реката са пресъхнали.

— Подуших умрелите змиорки — рече Томас. — Виж! Тази малка кожена качулка покрива главата на сокола и му пречи да вижда, докато реша да го пусна. По-добре е, отколкото да стреляш по патиците.

Соколът заби клюн в плътната ръкавица, докато Томас слагаше качулката.

Когато ноември дойде и замина, без да завали, Джоузеф притихна от притеснение. Изкарваше каруцата, ходеше до пресъхналите извори, забиваше кола дълбоко в земята, но не стигаше до влажна почва. Тревата, покрила хълмовете, изтъняваше и те посивяваха, а малките кремъчни късчета се подаваха и си играеха със светлината.