Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Джоузеф, никога не съм те молил за нищо. Не е в кръвта ни да молим. Ето, сега те умолявам да се откажеш. Щом съм готов дори на това, можеш да разбереш колко е важно — просълзи се той.

Изразът на лицето на Джоузеф омекна.

— След като толкова те притеснява, няма да го направя.

— Закълни се, че никога няма да го направиш.

— Не! Няма да се закълна! От къде на къде ще ти отстъпвам?

— Защото допускаш злото в себе си — разпали се Бъртън. — Защото отваряш вратата за злото. Подобно нещо няма да остане ненаказано.

Джоузеф се изсмя.

— Тогава приемам наказанието — отвърна той.

— Нима не разбираш, Джоузеф! Не става дума само за теб. Разрухата ще се стовари върху всички.

— Значи се опитваш да предпазиш себе си, Бъртън?

— Не, опитвам се да предпазя всички ни. Мисля за бебето и за Елизабет.

Елизабет гледаше ту единия, ту другия. Стана и притисна бебето към гърдите си.

— За какво се карате вие двамата? — настоятелно попита тя. — Тук има нещо, което не знам.

— Ще й кажа! — заплаши Бъртън.

— Какво ще й кажеш? Какво толкова има за казване?

Бъртън дълбоко въздъхна.

— Добре тогава, на твоя отговорност. Елизабет, брат ми се отрича от Христа. Извършва ритуали като старите езичници. Погубва душата си и допуска злото в нея.

— Нищо подобно, не се отричам от Христос! — сопна се Джоузеф. — Правя нещо обикновено, което ми доставя удоволствие.

— Значи да окачваш дарове на дървото, да го поливаш с кръв, да му предлагаш от всичко хубаво, което имаш, е нещо обикновено?

— Да, нещо обикновено е — каза Джоузеф. — На никого не вреди.

— Да предлагаш първородния си син на дървото също ли е нещо обикновено?

— Да, това е малка игра.

Бъртън плъзна поглед към хоризонта.

Горещината се разстилаше на вълни, толкова плътни, че придобиваха син оттенък, а от движението им хълмовете сякаш се извиваха и трептяха.

— Опитах се да ти помогна — тъжно промълви той. — Опитвах по-упорито, отколкото ни учи Светото писание.

Той рязко се извърна.

— Значи, няма да се закълнеш?

— Не! — отговори Джоузеф. — Няма да се закълна за нещо, което ме спъва, което ми поставя ограничения. Естествено, че няма да се закълна.

— Тогава се отричам от теб — Бъртън пъхна ръце дълбоко в джобовете. — Отказвам да остана тук и да ме въвличаш в това.

— Вярно ли е… което казва? — попита Елизабет. — Наистина ли постъпваш така?

Джоузеф унесено се загледа в земята.

— Не знам — ръката му се вдигна към брадата и я погали. — Но според мен това, което правя, не бива да се тълкува така.

— Виждал съм го — прекъсна го Бъртън. — Нощ след нощ гледам как идва под дървото в тъмното. Направих, каквото можах. Ще се махна от това зло.

— Къде ще отидеш, Бъртън?

— Хариет има три хиляди долара. Ще отидем в Пасифик Гроув и ще си построим къща там. Ще продам своята част от ранчото. Може да отворя малък магазин. Градът ще се разрасне, ще видиш.

Джоузеф пристъпи напред, сякаш да пресече решителността на брат си.

— Ще ми е мъчно, като си помисля, че аз съм те пропъдил — каза той.

Бъртън се надвеси над Елизабет и погледна детето.

— Не е само заради теб, Джоузеф. Червеят на разложението глождеше още баща ни и не бе премахнат навреме. Разложението се разрасна и го обсеби изцяло. От предсмъртните му думи пролича докъде беше стигнал. Виждах го още преди да тръгнеш на Запад. Ако беше отишъл сред хора, които познават Словото, които имат силна вяра в Словото, то щеше да умре, но ти дойде тук — Бъртън разпери ръце, сякаш искаше да обхване цялата околност. — Планините са прекалено високи — извика той. — Мястото е прекалено нецивилизовано. И всички хора носят семето на разложението в себе си. Видях ги и прозрях. Видях фиестата и прозрях. Мога само да се моля синът ти да не наследи разложението.

Джоузеф бързо отстъпи.

— Ще се закълна, ако останеш. Не знам дали ще удържа на клетвата, но ще се закълна. Нали разбираш, някой път може да забравя и да започна да мисля постарому.

— Не, Джоузеф, ти прекалено силно обичаш земята. Не мислиш за предстоящото. Твоята клетва не е достатъчно силна.

Той тръгна към дома си.

— Не си отивай, преди да сме го обсъдили — извика Джоузеф, но Бъртън нито се обърна, нито отговори.

Джоузеф го изпроводи с поглед. Елизабет се усмихваше едновременно иронично и весело.

— Мисля, че той просто иска да замине — каза тя.

— Да, донякъде. Но има още нещо — обясни Джоузеф, — той наистина се страхува заради греховете ми.

— А ти грешен ли си, Джоузеф?