Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Той напрегнато се замисли.

— Не — отвърна накрая. — Ако Бъртън постъпваше така, щеше да е грешен. Аз просто искам синът ми да обича дървото.

Той протегна ръце към бебето. Елизабет му подаде малкия пашкул. От прага на дома Бъртън се обърна и видя как Джоузеф държи детето в чатала на дървото. Видя как възлестите клони грижливо го обгръщат.

След като взе окончателно решение, Бъртън не остана дълго в ранчото. Само за седмица нещата му бяха опаковани и готови за път. Вечерта преди заминаването до късно ковеше капаци на сандъците. Цяла нощ Джоузеф слуша как се разхожда наоколо, дялка и чука и още преди пукването на зората бе на крак. Откри го в обора. Разчесваше конете, които щеше да вземе. Томас седеше наблизо на купа сено и му даваше кратки съвети.

— Бил се уморява бързо. Оставяй го да почива от време на време, докато загрее както трябва. Този впряг досега не е минавал през дефилето. Може да се наложи да слезеш и да ги преведеш. Но може и да не е нужно, сега водата е доста плитка.

Джоузеф влезе бавно и се облегна на стената под фенера.

— Съжалявам, че си тръгваш, Бъртън — каза той.

Бъртън спря чесалото на широката задница на животното.

— Заминавам по много причини. Хариет ще се чувства по-щастлива в малко градче, където ще има приятели, които да й идват на гости. Тук сме прекалено изолирани и Хариет е самотна.

— Знам, Бъртън — спокойно рече Джоузеф, — но ще ни липсвате. Така ще отслабне силата на семейството.

Бъртън смутено наведе очи и продължи да вчесва коня.

— Никога не съм искал да бъда фермер — унило каза той. — Още преди да дойдем тук, мислех да отворя малък магазин в града.

Ръцете му спряха да се движат и той разпалено продължи:

— Винаги съм се опитвал да живея според нормите. Каквото съм правил, съм го правил, защото съм сметнал, че е правилно. Има само един закон и аз съм се старал да живея според него. Мисля, че постъпих правилно, Джоузеф. Помни това. Искам да го запомниш.

Джоузеф леко се усмихна.

— Не се опитвам да те задържа, щом искаш да си отидеш, Бъртън. Тази страна е дива. Ако не я обикнеш, остава само омразата. Няма църква. А ти обичаш храма. Не те виня, че искаш да си сред хора, които споделят убежденията ти.

Бъртън отиде до съседната ясла.

— Съмва се — неспокойно забеляза той. — Хариет приготвя закуската. Искам да тръгна колкото може по-рано, след като съмне.

Семействата и вакеросите дойдоха със зората да изпратят Бъртън.

— Идвайте ни на гости — тъжно извика Хариет. — Там е хубаво. Непременно ни идвайте на гости.

Бъртън взе поводите, но преди да подкара конете, се обърна към Джоузеф:

— Довиждане. Направих каквото трябва. Ще разбереш, че е за добро. Това беше единственият начин. Запомни, Джоузеф. Когато разбереш, ще ми бъдеш благодарен.

Джоузеф приближи фургона и потупа брат си по рамото.

— Приех да се закълна и щях да опитам да удържа на думата си.

Бъртън вдигна поводите и подкара конете. Те напрегнаха шии в хамутите. Децата, които седяха на купчината багаж, размахаха ръце. Децата, които оставаха, се затичаха след фургона, вкопчиха се в стърчишката и застъргаха крака в земята.

Рама стоеше и махаше с кърпичка, но тайно прошепна на Елизабет:

— Така износват повече обувки, отколкото ако обиколят целия свят пеша.

Семействата продължаваха да стоят под утринното слънце и да гледат след отдалечаващия се фургон. Той изчезна в крайречната горичка, после се появи отново и те видяха как се изкачва по ниския хълм, накрая се спусна отвъд билото и се изгуби от погледа им.

След като фургонът се скри, сред семействата се възцари безразличие. Стояха смълчани и не знаеха какво да правят.

Осъзнаваха, че е отминал период от живота им, че си е отишъл етап от него. Накрая децата си тръгнаха.

Марта каза:

— Снощи ни се родиха кученца.

И всички се втурнаха да видят кучката, която съвсем не се беше окучила.

Най-после и Джоузеф обърна гръб на пътя. Томас тръгна с него.

— Ще изкарам няколко коня, Джо — каза той. — Ще заравня част от зеленчуковата градина, за да не изтича водата.

Джоузеф вървеше бавно с наведена глава.

— Знаеш ли, Бъртън замина заради мен.

— Не. Той замина, защото искаше да замине.

— Замина заради дървото — продължи Джоузеф. — Казваше, че го въздигам в култ.

Джоузеф вдигна очи към дървото. Внезапно се закова втрещен.

— Томас, погледни дървото!

— Е, какво му има?

Джоузеф бързо се приближи до ствола и вдигна очи към клоните.