Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Докато говореше, от небето се стрелна ястреб със свити нокти. Чу се ударът в плътта. След секунда ястребът отново излетя нагоре, понесъл в клюна си пищящ заек. Елизабет пусна юздите и запуши уши, докато звукът не заглъхна. Устните й се разтрепериха.

— Знам, че е естествено, но мразя тези неща.

— Не улучи точно — каза Джоузеф. — Трябваше да му счупи врата с първия удар, но не успя.

Проследиха полета на ястреба с очи, докато той намери прикритие в боровата горичка и изчезна сред дърветата.

Не вървяха дълго. Спуснаха се по дълъг склон, после минаха покрай билото и накрая стигнаха до дърветата. Джоузеф спря.

— Ще вържа конете тук и ще влезем навътре пеша — каза той. Тръгнаха и Джоузеф избърза напред към поточето. — Не е пресъхнало — извика той. — Изобщо не се е променило.

Елизабет го настигна и се изравни с него.

— По-добре ли се чувстваш сега, Джоузеф?

В думите й се усещаше лека подигравка, но на лицето й нямаше и следа от нея.

— За пръв път от дълго време виждам течаща вода — обясни той. — Сякаш страната няма да загине, докато има вода в този поток. Той е като вена, която продължава да разнася кръвта.

— Глупчо, идваш от място, където вали често — каза тя. — Гледай как се е смръщило небето, Джоузеф. Няма да се изненадам, ако завали.

Той погледна нагоре.

— Само мъгла — рече. — Скоро ще стане студено. Хайде да вървим.

Както винаги поляната беше притихнала, скалата все още бе зелена. Елизабет заговори високо да разчупи тишината:

— Виждаш ли, уплашила съм се само заради състоянието си.

— Сигурно извира от дълбоко, щом още тече — каза Джоузеф. — Скалата сигурно се гордее, че може да изсмуква влага за мъха.

Елизабет се наведе и погледна в тъмната пещера, откъдето идваше поточето.

— Нищо няма — каза тя. — Само дълбока дупка в скалата и мирис на влажна земя.

Изправи се и потупа рунтавата стена на скалата.

— Какъв хубав мъх, Джоузеф. Виж колко е дълбок.

Изтръгна цяла шепа и вдигна влажните черни корени, за да му ги покаже.

— Повече никога няма да те сънувам — закани се тя на скалата.

Небето бе тъмносиво. Слънцето се скри.

Джоузеф потръпна и се обърна.

— Да се прибираме, скъпа. Застудя.

Тръгна към пътеката.

Елизабет стоеше неподвижна до скалата.

— Мислиш, че съм глупава, нали, Джоузеф? — извика тя. — Ще я яхна и ще я опитомя.

Тя заби пета в стръмната, покрита с мъх скала и се надигна нагоре, после заби другата.

Джоузеф се обърна и извика:

— Внимавай да не се подхлъзнеш!

Заби пета за трети път; тогава коренчетата леко се откъртиха. Вкопчи ръце в мъха и го изтръгна. Джоузеф видя как главата й описва малка дъга и се удря в земята. Докато тичаше към нея, тя бавно се претърколи настрани. Цялото й тяло потръпна силно и се отпусна. За миг се изправи над нея, после се втурна към поточето и напълни шепи с вода. Когато се върна обаче, изля водата на земята, защото видя положението на врата и как сивият цвят плъзва по лицето й. Отпусна се на земята, без да съзнава какво прави, взе ръката на Елизабет и разтвори пръстите, стиснали шепа борови иглички. Потърси пулса, но не го откри. Нежно постави ръката на земята, сякаш се страхуваше да не я събуди.

— Не знам какво е това — високо каза той.

Смразяващ студ бавно проникваше в него.

„Не бива да я оставям да лежи така — помисли си той. — Трябва да я занеса вкъщи.“

Погледна черните белези по скалата на местата, където само преди миг се бяха забили петите на Елизабет.

— Беше толкова просто, толкова лесно, толкова бързо — високо изрече той. — Стана толкова бързо.

Знаеше, че не е в състояние да осъзнае какво се бе случило. Положи усилие на всяка цена да разбере. „Всички истории, всички случки, които съставляваха живота, изчезнаха само за миг — изчезнаха мненията, изчезна способността за чувства, изчезна всичко. И нищо няма смисъл.“ Искаше непременно да разбере какво се е случило, преди да го завладее спокойствието. Искаше да извика и във вика да вложи личната си болка, преди да бъде изолиран и неспособен да изпита тъга или омраза.

Усети как по главата му падат леденостудени капки. Погледна нагоре и видя, че започва да ръми. Капките падаха по бузите на Елизабет и проблясваха в косите й. Спокойствието завладяваше Джоузеф все по-упорито.

— Сбогом, Елизабет — каза той и още преди да изрече думите докрай, бе вече отстранен и безучастен. Свали си палтото и покри главата на Елизабет. — Само така можехме да общуваме — продума той, — сега и това не е възможно.