Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

За съжаление величественият земен къс се измори да стои в едно положение. Той внезапно се раздвижи и къщите се срутиха, планините страховито се надигнаха и трудът, влаган в продължение на милиони години, бе унищожен.

Тогава размерите се промениха. И времето се промени.

На верандата се чуха леки стъпки. Вратата се отвори и влезе Рама. Очите й бяха широко отворени и блестяха от мъка.

— Седиш в тъмницата, Джоузеф — промълви тя.

Той вдигна поглед и поглади черната си брада.

— Намалих лампата.

Тя пристъпи напред и леко повдигна фитила.

— Трудно време дойде, Джоузеф. Искам да видя как изглеждаш по това време. Не — каза тя, — не си променен. Това ми връща силите. Страхувах се нещо в теб да не се е пречупило. Мислиш ли за Елизабет?

Не знаеше какво да каже. Имаше желание, когато говори за това, да бъде колкото може по-близо до истината.

— Да, донякъде — думите се отрониха бавни и несигурни, — за Елизабет, за всички неща, които умират. Всичко, изглежда, е подчинено на повтарящ се модел, освен живота. Има само едно раждане и една смърт. Никъде другаде не е така.

Рама приближи и седна до него.

— Ти обичаше Елизабет.

— Да — каза той, — обичах я.

— Но не я познаваше като човек. Никого не познаваш като човек. Ти не се интересуваш от хората като отделни личности, Джоузеф. За теб те са просто хора. Не виждаш отделните части, Джоузеф, само цялото.

Тя сви рамене и се изправи.

— Даже не ме слушаш. Дойдох да видя дали си вечерял.

— Не ми се яде — отвърна той.

— Разбирам. Бебето е при мен, нали знаеш. Искаш ли да го задържа у нас?

— Ще намеря някое място, където да се грижат за него, веднага щом мога — каза той.

Тя стана да си ходи.

— Изморен си, Джоузеф. Лягай и ако успееш, поспи. И да не можеш, поне полегни. На сутринта ще огладнееш и тогава ела да закусиш у нас.

— Да — разсеяно отговори той, — утре ще огладнея.

— Хайде, лягай.

Той се съгласи, без да осъзнава много добре какво му казва.

— Добре, ще легна.

Тя излезе и той машинално се зае да изпълнява каквото му бе наредила. Съблече се и застана пред печката. Загледа се в стегнатия си корем и жилестите крака. Гласът на Рама не преставаше да звучи в ушите му:

„Трябва да легнеш и да починеш!“

Взе лампата от халката, на която висеше, и отиде в спалнята. Остави я на масата и легна. Откакто влезе в къщата, усещанията му бяха притъпени от мислите, но когато изпъна тяло и се отпусна, започна да чува звуците на нощта и долови бърборенето на вятъра и суровия шепот на сухите листа в короната на дъба. Някъде далеч измуча крава. Животът нахлуваше обратно в долината и движението, преустановено от мисълта, се възстановяваше. Помисли си дали да не загаси лампата, но тялото се възпротиви на усилието.

На верандата се чуха предпазливи стъпки. Входната врата тихо се отвори. Във всекидневната нещо прошумоля. Джоузеф остана неподвижен и се ослуша. Лениво се питаше кой ли може да бъде, но не извика. Тогава вратата на спалнята се отвори и той погледна нататък. Рама стоеше гола на вратата, обгърната от светлината на лампата. Джоузеф видя налетите гърди и тъмните, твърди зърна, широкия кръгъл корем и силните крака, триъгълника черни къдрави косми. Рама дишаше учестено, сякаш бе тичала.

— Това е необходимо — дрезгаво прошепна тя.

Джоузеф усети как в гърлото и гръдния му кош нещо започва да хрущи като нагорещен чакъл и да се спуска надолу.

Рама изгаси лампата и се хвърли на леглото. Телата им яростно се вкопчиха едно в друго, силните й крака се сключиха на гърба му, бедрата им запулсираха и заблъскаха. Дъхът ридаеше в гърлата им. Джоузеф усещаше твърдите зърна, опрени в гърдите си; после Рама пресипнало изстена, широките бедра се заудряха в него, тялото й се разтресе и накрая ръцете й го притиснаха толкова силно, че секнаха дъха му и зажаднелите бедра неудържимо изцедиха агонизиращото семе от тялото му.

Отпусна се. Дишаше тежко. Коравите мускули омекнаха. Останаха да лежат изтощени.

— Необходимо бе за теб — прошепна тя. — За мен беше глад, за тебе — необходимост. Дългата дълбока река на тъгата вече е отклонена и проникнала в мен. Тъгата, която е само бледо удоволствие, се изтръгва за миг. Не си ли съгласен, Джоузеф?

— Да — отговори той, — необходимо беше.

Надигна се от нея и легна на гръб.

Тя сънливо промърмори:

— Сега това е в спомените ми. Един-единствен път в живота ми. Един-единствен път! Цял живот съм се стремяла към това нещо, отсега нататък цял живот неудържимо ще бягам от него. Гладът не беше за теб. Сега изглежда задоволен. Може би наистина е задоволен, но се боя, че от него ще се родят безброй малки желания и всяко от тях ще става по-силно от първоизточника.