Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Откъм храстите се чу силно грухтене. Мислите на Джоузеф се разпиляха и той погледна към брега. Пет мършави диви прасета и огромен нерез с извити бивни излязоха на открито и приближиха брега. Пиха предпазливо, после шумно нагазиха във водата, започнаха да ловят змиорките и да ги ядат, а хлъзгавите риби шибаха с опашки и се гърчеха в устите им. Две прасета хванаха една змиорка и квичейки ядосано, я разкъсаха на две, после всяко от тях задъвка дела си. Нощта вече се спускаше, когато отново прецапаха до брега и пиха още веднъж. Внезапно проблесна жълта светлина. Едно прасе падна, покосено от безмилостна мълния. Чу се изпукване на кости и пронизителен писък. Мълнията изви гръб и гъвкавата, лъскава пума се огледа и отскочи встрани от пътя на атакуващия нарез. Той изсумтя към убития си събрат и поведе останалите към гъстака. Джоузеф се изправи. Пумата се втренчи в него и размаха опашка.

— Да можех да те застрелям — каза Джоузеф, — щеше да има край и ново начало. За съжаление нямам пушка. Продължавай да вечеряш.

Слезе от камъка и си запроправя път през дърветата.

„Когато вирът пресъхне, животните ще измрат — помисли си той. — Или може би ще се прехвърлят отвъд хребета.“

Бавно пое към ранчото. Не му се връщаше, ала малко се страхуваше да остане сам в нощта. Помисли си, че още едно нещо го обвързва със земята, че сега е много по-близо до своята земя.

В бараката зад обора гореше фенер. Някой работеше. Джоузеф отиде до вратата. Томас сковаваше ковчег. Влезе.

— Много малък изглежда — каза той.

Томас не го погледна.

— Премерих. Ще стане.

— Видях пума, Томас. Видях как уби диво прасе. Трябва в най-скоро време да вземеш няколко кучета и да я убиеш. Може да пострадат телетата — бързо продължи той. — Том, когато почина Бенджи, говорихме. Казахме, че гробовете превръщат дадено място в дом. Много истина има в това. То ни прави част от мястото. Тези думи таят огромна истина.

Томас кимна и продължи да работи.

— Знам. Хосе и Мануел ще изкопаят гроба утре. Не искам да копаем гробове за собствените си мъртви.

Джоузеф тръгна да излиза.

— Сигурен ли си, че е достатъчно голям?

— Да. Взех мярка.

— И, Том, не поставяй ограда наоколо. Искам да потъне и да се загуби колкото може по-скоро.

После си тръгна. Бързо. Чу шепота на децата в двора.

— Ето го — каза Марта. — Не бива да го заговаряте.

Отиде в тъмната къща, запали лампа и стъкна огън в печката. Часовникът, както го бе навила Елизабет, още тиктакаше, съхранил в пружината натиска на ръката й. Вълнените чорапи, които бе окачила да съхнат на печката, бяха още влажни — живи частици от Елизабет, които още не бяха умрели. Мислите на Джоузеф течаха бавно.

„Животът не може да бъде прекъснат лесно. Човек не умира, докато нещата, променени от него, са живи. Следите, оставени от него, са единственото доказателство, че е живял. Докато съществува и най-малкият спомен, човек не може да бъде забравен, да умре.“

„Човешката смърт е дълъг, бавен процес — продължи да разсъждава той. — Заколваш крава и веднага след като месото бъде изядено, нея вече я няма. Човешкият живот си отива, както замира движението на водата в кладенец — на малки вълнички, които се разширяват и простират обратно към покоя.“

Облегна се назад и намали фитила на лампата. Остана да мъждука само малко синьо пламъче. Отпусна се и се опита да събере мислите си, ала те се бяха разпръснали, бяха се разпилели на хиляди места и той загуби ориентация. Започнаха да се изразяват в тонове, в потоци движение и в цветове, водени от дълбок, бавен ритъм. Плъзна поглед по отпуснатото си тяло, по извитите ръце и дланите, отпуснати в скута.

Размерите се променяха.

Проточваше се дълга извита планинска верига. От края й се простираха пет по-малки планини, разделени от долини. Като се вгледаше по-внимателно, като че се виждаха градовете в долините. Дългият извит хребет бе покрит с пелин, а долините се съединяваха в мили равна, черна, обработваема земя, която накрая се спускаше в дълбока пропаст. Равнината бе красива, къщите и хората — толкова мънички, че едва се виждаха. Високо горе на величествен връх, извисил се над планините и долините, бе разположен умът на света и очите, които разглеждаха тялото на земята. Умът не можеше да вникне в живота на тялото. Лежеше отпуснат и смътно съзнаваше, че е в негова власт да се отърси от живота, от градовете, малките къщички в полето с яростта на земетресение. Само че умът бе замъглен и планините спокойно си лежаха, и полето кротко си почиваше на заоблената скала, която се спускаше в пропастта. Така беше от милиони години, непроменено и спокойно, а високо горе световният ум лежеше в състояние близко до сън. Световният ум малко съжаляваше, защото знаеше, че в един момент ще трябва да се раздвижи и тогава животът ще бъде разтърсен и разрушен и дългият труд ще отиде на вятъра, и къщите в долините ще се срутят. Умът съжаляваше, но нищо не можеше да промени. Мислеше: „Ще понеса и най-малкото неудобство, за да запазя реда, установен по случайност. Би било жалко да се разруши този ред.“