Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Тя седна и го целуна по челото. За миг косата й покри лицето му.

— На масата има ли свещ, Джоузеф? Ще ми трябва малко светлина.

— Да. Там е калаеният свещник. На подноса има кибрит.

Тя стана и запали свещта. Плъзна поглед надолу по тялото си и прокара изпитателно пръст по червените резки на гърдите си.

— Мислила съм за това — каза тя. — Често. В мислите ми лежим двамата, след като сме се съединили, и аз те разпитвам, задавам ти много въпроси. Винаги е така в мислите ми.

Сякаш обзета от свян, тя постави длан между свещта и тялото си:

— Мисля, че зададох въпросите си и ти им отговори.

Джоузеф се опря на лакът.

— Какво искаш от мен, Рама? — попита той.

Тогава тя се обърна към вратата и бавно я отвори.

— Вече нищо не искам. Сега ти отново си едно цяло. Исках да бъда част от теб. Може би вече съм. Но… не мисля, че е така.

Гласът й се промени:

— Хайде, заспивай. Утре ела да закусиш.

Излезе и затвори вратата.

Чу как прошумоля роклята й, но сънят го завладя толкова бързо, че не разбра кога е излязла от къщата.

През януари завяха студени пронизващи ветрове. Сутрин скрежът покриваше земята като тънък снежец. Кравите и конете бродеха из хълмовете и подръпваха изостаналите снопчета трева, протягаха шии и скубеха листата на дъбовете, после се връщаха и по цял ден обикаляха заградените купи сено. Сутрин и вечер Джоузеф и Томас хвърляха сено през оградата и пълнеха коритата с вода. След като се нахранеха и напиеха, животните започваха да чакат следващото подаване на храна. Хълмовете бяха опоскани до голо.

Седмица след седмица земята ставаше все по-сива и безжизнена и купите сено намаляваха. Една свършваше, започваха друга и тя също се топеше под напора на изгладнелия добитък. През февруари ръсна малко дъждец и тревата покара. Порасна няколко сантиметра и пожълтя. Джоузеф се разхождаше разсеяно с ръце, свити в юмруци и напъхани дълбоко в джобовете.

Децата играеха безшумно. В продължение на седмици играха на „погребението на леля Елизабет“, като отново и отново погребваха кутия от патрони. По-късно взеха да играят на фермери. Разкопаваха малки градинки в земята, засяваха жито и наблюдаваха как дългите тънки стъбла се устремяват нагоре, след като бъдат обилно полети с вода. Рама продължаваше да се грижи за бебето на Джоузеф. Посвещаваше му повече време, отколкото отделяше за своите деца.

Човекът, който се страхуваше най-много обаче, бе Томас. Видя, че кравите вече не откриват паша по хълмовете, и в него се настани ужасът от глада. Когато преполовиха втората купа сено, притеснено заговори на Джоузеф:

— Какво ще правим, когато свършат и другите две купи? — попита той.

— Не знам. Ще помисля.

— Ама, Джоузеф, не можем да купим сено.

— Не знам. Трябва да измисля някакъв начин.

През март на няколко пъти паднаха кратки дъждове. Показа се малко трева. Изникнаха диви цветя. Животните изоставиха купите сено и по цял ден жадно късаха недораслата трева, за да напълнят стомасите си. После дойде април и отново изсуши земята. Така за земята не остана надежда. Говедата отслабнаха, ребрата им се очертаха и костите на задниците им изпъкнаха. Раждаха се много малко телета.

Две свини майки умряха от тайнствена болест точно преди да се опрасят. От прашния въздух няколко крави започнаха да кашлят. Дивечът напускаше хълмовете. Вечер пъдпъдъците вече не идваха до къщата да пеят. Нощите, в които койотите ги навестяваха, оредяха и дори зайците станаха необичайна гледка.

— Дивите животни си отиват — обясняваше Томас. — Всичко живо, което може да се движи, се прехвърля оттатък планината към крайбрежието. Скоро ще отидем, Джоузеф, просто да го видим.

През май вятърът духа три дни откъм морето, но това се бе случвало толкова често, че никой не му повярва. После цял ден облаците се групираха. Дъждът се изсипа като из ведро. Джоузеф и Томас ходеха нагоре-надолу, мокреха се, сияеха от радост във водата, макар да знаеха, че вече е твърде късно. Почти само за нощ тревата отново проби, покри хълмовете и продължи ожесточено да расте. Животните понапълняха. После една сутрин слънцето се нажежи и до обед времето стана горещо. Лятото подрани. За седмица тревата изсъхна и оклюма. За две седмици прахта отново насити въздуха.

Една сутрин през юни Джоузеф оседла коня и замина за Нуестра Сеньора. Потърси Ромас, водача на впрягове. Ромас излезе от кокошарника и седна на ритлата. В ръцете си държеше камшик.