Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Джоузеф, не изпитваш ли желание да пропълзиш в шубрака, в някоя влажна хладна хралупа, да се свиеш и да заспиш?

Джоузеф се бе загледал в отсрещния край на морето.

— Чудя се откъде идва влагата.

Посочи дългите голи скатове, които се спускаха дълбоко надолу под краката им.

— При нас няма трева, а тук дори и в пукнатините е зелено като в джунгла.

После каза:

— Виждал съм как челото на мъглата наднича в долината.

Навярно всяка нощ прохладната сива мъгла поляга из урвите в планината и оставя част от влагата си. Денем се връща към морето, а нощем отново идва и гората никога не трябва да я чака. Никога. Нашата земя е суха и нищо не помага. А тук. Мразя това място, Томас.

— Искам да сляза към водата — каза Томас. — Хайде да тръгваме.

Тръгнаха надолу по стръмния склон. Пътеката криволичеше измежду стволовете на секвоите. Къпините се забиваха в лицата им. По едно време стигнаха до малка полянка. Там имаше две натоварени мулета с увесени глави. На земята пред тях седеше старец с бяла брада. Беше сложил шапката си на коленете. Влажната му коса бе сплъстена. Впи в тях черни лъскави очи. Затули едната си ноздра и се изсекна, после направи същото с другата.

— Отдалеч чух, че идвате — рече той и безшумно се изсмя. — Сигурно следвате звънчето на мулето. То е от истинско сребро. Веднъж го носи едното муле, друг път другото.

Достолепно постави шапката на главата си и подобно на врабче вирна гърбавия си нос.

— Къде сте тръгнали надолу по хълма?

Томас не отговори, Джоузеф се взираше в стареца, като че го познаваше кой знае откъде.

— Ще спим на брега — обясни Томас. — Ще наловим малко риба и ще поплуваме, ако морето е спокойно.

— Чухме звънчето отдалеч — обади се Джоузеф. — Виждал съм те някъде и по-рано.

Изведнъж се смути и спря, защото знаеше, че всъщност никога по-рано не е виждал стареца.

— Живея на равното, ей там надясно — поясни старецът. — Къщата ми е на петстотин фута над морето.

Той важно кимна.

— Ще пренощувате при мен. Ще видите колко е високо.

Замълча. Очите му потънаха в тайнствена мъгла. Погледна Томас. После за дълго спря поглед върху Джоузеф.

— Мисля, че мога да ви кажа — рече той. — Знаете ли защо живея тук, на скалата? Малцина знаят причината. На вас ще кажа, защото ще дойдете с мен.

Надигна се, за да сподели тайната по подходящ начин.

— Аз съм последният човек на запад, който вижда слънцето. След като залезе за всички останали, го виждам още известно време. И така вече двадесет години. Гледам залеза всяка вечер, освен когато има мъгла или вали.

Той погледна първо единия, после другия и гордо се усмихна.

— Понякога — продължи той — отивам до града за сол и пипер, за тамян и тютюн. Връщам се бързо. Тръгвам, след като е залязло слънцето, и се връщам, преди да залезе отново. Тази вечер ще видите.

Той нетърпеливо се вгледа в небето.

— Време е да тръгваме. Вървете след мен. Ще заколя прасе и ще го опека за вечеря. Тръгвайте.

Той почти се затича надолу по пътеката. Мулетата се впуснаха в тръс подир него и сребърното звънче пронизително задрънча.

Джоузеф подкани Томас:

— Хайде да отидем с него.

Томас се дръпна.

— Този човек е луд. Остави го да си върви по пътя.

— Искам да ида с него, Томас — припряно настоя Джоузеф. — Не е луд. Не е безнадеждно луд. Искам да отида с него.

Томас изпитваше животински страх от лудостта.

— По-добре да не ходим. Ако настояваш, ще си взема одеялото и ще спя в храстите.

— Тръгвай, че го изпуснахме.

Подбраха конете и се спуснаха по хълма през шубрака сред червените стволове на секвоите. Старецът изчезна толкова бързо, че го видяха едва когато стигнаха долу. Той помаха и ги повика с пръст. Пътеката ги изведе от гънката в планината, където растяха секвоите, и ги отведе отвъд голия хребет до дълга тясна поляна. Там планината седеше, потопила стъпала в морето, а в скута й бе къщата на стареца. Цялата поляна бе покрита с пелин — човек на кон не би могъл да бъде забелязан от шубрака — гъстата растителност стигаше на стотина фута от скалата. На ръба на пропастта имаше колиба от пръти. В пролуките бе натъпкан мъх, който стърчеше като косми. Покривът бе покрит с дебел пласт трева. До къщата бе разположена здрава кочина от колове, малък навес, зеленчукова градина и къс земя, засята с царевица. Старецът разпери ръце със самочувствие на собственик.

— Това е домът ми.

Погледна залязващото слънце.

— Има повече от час. Вижте онзи хълм — син е — посочи той. — Тази планина е от мед.