Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Зае се да разтовари мулетата, като поставяше кутиите с провизии на земята. Джоузеф слезе от седлото и спъна коня. Томас го последва без желание. Мулетата поеха към шубрака и конете заподскачаха след тях.

— Ще ги открием по звънчето — каза Джоузеф. — Конете няма да се отделят от мулетата.

Старецът ги отведе до кочината. Десетина кльощави прасета ги изгледаха подозрително и се опитаха да си пробият път през външната ограда.

— Ловя ги с капани — похвали се той. — Навсякъде съм поставил капани. Елате да ви покажа.

Той отиде до ниския, покрит със слама навес. Наведе се и посочи двадесет малки клетки, изплетени от върбови клонки. В тях имаше сиви зайци и пъдпъдъци, дроздове и катерички. Те седяха в сламата и надничаха иззад дървените пречки.

— Хващам ги в капани от кутии и ги държа, докато ми потрябват.

Томас се извърна.

— Отивам на разходка — троснато рече той. — Ще сляза от скалата до океана.

Той се отдалечи и старецът го проследи с очи.

— Защо този човек не ме харесва? — попита той Джоузеф. — Защо се страхува от мен?

Джоузеф погледна към Томас с обич.

— Има свои разбирания за живота, както имаме ти и аз. Не обича затворени животни. Представя си, че е на тяхно място и усеща страха им. Не обича страха. Поддава му се прекалено лесно — той поглади брадата си. — Не му обръщай внимание. Скоро ще се върне.

Старецът се натъжи.

— Трябваше да му кажа. Отнасям се с животните много внимателно. Не ги оставям да се изплашат. Не разбират кога ги убивам. Ще видиш.

Заобиколиха къщата и тръгнаха към края на скалата. Джоузеф посочи трите кръста, забити в земята до ръба на скалата.

— Какви са тези кръстове? — попита той. — На необичайно място са.

Спътникът му трескаво го изгледа.

— Харесват ти. Виждам, че ти харесват. Сродни души сме. Знам неща, които ти не знаеш. Ще ги научиш. Ще ти кажа за кръстовете. Имаше буря. Цяла седмица океанът там, долу, бе бурен и сив. Вятърът духаше насам от средата на морето. После всичко свърши. Погледнах към брега от върха на скалата. Видях три малки фигурки. Спуснах се по пътеката, която съм издълбал със собствените си ръце. Морето бе изхвърлило трима моряци. Двама от тях бяха тъмнокожи, а другият беше със светла кожа. Около врата на светлокожия имаше медальон с лика на светец на верижка. После ги донесох тук, горе. Погребах ги на скалата и сложих кръстовете — заради медальона. Кръстовете ти харесват, нали?

Отправи черните си очи към Джоузеф и зачака изражението му да се промени.

И Джоузеф кимна.

— Да, кръстовете ми харесват. Добре си направил.

— Тогава ела да видиш къде залязва слънцето. И то ще ти хареса.

От нетърпение заобиколи къщата почти тичешком. На ръба на скалата бе построена малка платформа. В предната й част имаше преграда, а няколко крачки по-назад — пейка. Пред нея на четири дървени цепеници бе поставена голяма каменна плоча. Гладката повърхност на камъка бе идеално изтъркана. Двамата мъже се изправиха до преградата и се загледаха в морето — синьо и спокойно, и толкова далечно под краката им, че настъпващите към брега талази изглеждаха като вълнички и туптенето на крайбрежния прибой напомняше тихо тупкане по влажната кожа на барабан. Старецът посочи към хоризонта, където бе надвиснало мрачното чело на мъглата.

— Добра ще бъде нощта. От мъглата ще изглежда червена. Подходяща е за прасето.

Докато се плъзгаше надолу по небето, слънцето се уголемяваше.

— Всеки ден ли идваш тук? — попита Джоузеф. — Никога ли не пропускаш?

— Не пропускам, освен когато небето е покрито с облаци. Аз съм последният човек, който вижда слънцето. Погледни някоя карта и ще видиш. Залязва за всички, освен за мен.

После извика:

— Какво съм се разбъбрил, а трябва да се приготвям. Седни на оная пейка и чакай.

Той изчезна зад къщата. Джоузеф чу сърдитото квичене на прасето и старецът се появи със съпротивляващото се животно в ръце. Бе вързал четирите му крака заедно. Постави го на плочата и го погали, докато то спря да се съпротивлява, успокои се и започна доволно да грухти.

— Виждаш ли — рече старецът. — Не бива да плаче. То не знае. Почти е време.

От джоба си извади дебел нож с късо острие и го опита на дланта си. После с лявата си ръка погали хълбока на прасето и се обърна с лице към слънцето. То бързо се спускаше към далечния ръб, образуван от мъглата, сякаш се въртеше в мях с бистра вода.

— Точно навреме — зарадва се старецът. — Искам да започна малко по-рано.