Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Трябва да остана — каза Джоузеф. — Ако тръгна с вас, през цялото време ще искам да се върна и да видя дали не е заваляло и дали в реката няма вода. Така че по-добре да не тръгвам.

На сутринта светът бе обгърнат от сива мъгла. В неясната светлина къщата и бараките изпъкваха като тъмни сенки. В подножието на скалата прибоят биеше приглушено и кухо. Одеялата бяха мокри. Ситни капчици влага се бяха впили в лицата и косите им. Джоузеф потърси стареца. Откри го в колибата, седнал до тлеещия огън.

— Тръгваме веднага щом намерим конете — каза Джоузеф.

Старецът, изглежда, се натъжи, че заминават.

— Мислех, че ще поостанете. Разкрих ти познанията си. Надявах се ти да споделиш своите.

Джоузеф горчиво се засмя.

— Нямам какво да споделя. Моите познания се оказаха безполезни. Как да открием конете в мъглата?

— Аз ще ги намеря.

Отиде до вратата и пронизително изсвири. След миг се чу сребърното звънче. Мулетата пристигнаха в тръс, последвани от конете.

Джоузеф и Томас ги оседлаха и завързаха одеялата отстрани. Джоузеф се обърна да се сбогува със стареца, но той бе изчезнал в мъглата и не отговори.

— Този човек е луд — каза Томас. — Хайде да вървим.

Отведоха конете до пътеката и ги оставиха сами да избират пътя в гъстата мъгла, в която човек не можеше да се ориентира. Стигнаха до гънката в планината с избуялата растителност и секвоите. От всеки лист се процеждаше влага. Мъглата висеше на парцали по стволовете подобно на опърпани знамена. Едва когато изминаха половината път до прохода, мъглата взе да изтънява, да се разкъсва и да се вие наоколо като легион духове, пленени от дневната светлина. Накрая пътеката изпълзя над мъглата и когато погледнаха назад, Джоузеф и Томас видяха развълнуваното море мъгла, което се простираше към хоризонта и скриваше от поглед океана и планинските склонове. Скоро стигнаха дефилето и пред очите им се разстла сухата, мъртва долина, изгаряща под безмилостните слънчеви лъчи, тлееща под горещите вълни на жегата. Спряха насред прохода и се загледаха в зеленината на каньона, откъдето идваха, и в сивото море мъгла.

— Никак не ми се тръгва — каза Томас. — Само да имаше паша за добитъка, щях да се преместя тук.

Джоузеф погледна назад, после бързо подкара коня през дефилето.

— Тази земя не е наша, Томас — отвърна Джоузеф. — Тя е като красива жена, която не ни принадлежи.

Той пришпори коня по нажежената напукана скала.

— Старецът ми разкри тайна, Томас. Каза ми някои неподправени, чисти неща.

— Той е луд — настояваше Томас. — Навсякъде другаде щяха да го приберат. За какво държи всички онези същества затворени?

Джоузеф понечи да му обясни. Опита се да намери подходящи думи.

— Ами… държи ги за ядене — рече той. — Не се намира лесно дивеч и затова ги лови и ги държи, докато му потрябват.

— Тогава като че ли всичко е наред — успокои се Томас. — Стори ми се, че има нещо друго. Щом е така, нямам нищо против. Значи лудостта му не е свързана с животните и птиците?

— В никакъв случай — каза Джоузеф.

— Ако знаех, нямаше да ви изоставя. Изплаших се, че става дума за някакъв ритуал.

— Винаги се страхуваш, когато става дума за ритуали, Томас. Знаеш ли защо е така?

Джоузеф намали хода на коня, докато Томас се изравни с него.

— Не, не знам — бавно призна Томас. — Прилича ми на капан, на малък капан.

— Може и така да е — каза Джоузеф. — Не бях помислил за това.

Спряха конете до лавровото дърво край извора на реката в подножието на хълма. Мъхът и папратта бяха сухи и крехки.

— Да се прехвърлим оттатък и да приберем всичкия добитък, който намерим — предложи Томас.

Изоставиха коритото на реката и поеха покрай планината. Обгърна ги облак прах. Изведнъж Томас спря коня и посочи надолу.

— Погледни натам.

По склона бяха разпилени двадесетина купчинки оглозгани кости. Няколко сиви койота се измъкваха към гъсталака, а лешоядите кацаха по ребрата и смъкваха от тях последните късчета плът.

Лицето на Томас бе изпито от мъка.

— Ето защо мразя тази страна. Никога няма да се върна — извика той. — Хайде, искам да стигна до ранчото по-скоро. Искам да тръгна още утре, ако мога.

Рязко обърна коня и го пришпори в тръс надолу по склона, далеч от полето, осеяно с кости. Джоузеф го проследи с поглед, но не се опита да го догони. Сърцето му преливаше от тревога и отчаяние.

„Нещо не е наред — помисли си той. — Бях избран да се грижа за земята и не успях да се справя. — Бе разочарован от себе си, от земята, но не се отказваше. — Няма да я изоставя. Ще остана при нея. Може би още не е мъртва. — Спомни си за скалата сред боровете и се развълнува. — Интересно дали и малкото поточе е пресъхнало. Ако все още тече, значи земята не е мъртва. Скоро ще отида да проверя.“