Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Ще ти пиша как сме пристигнали — каза той.

— Ще чакам — отговори Джоузеф.

— Ами, тогава най-добре да потегляме.

— Нали ще спирате в горещите часове на деня?

— Ако открием дърво, под което да спрем. Е, довиждане — рече Томас. — Дълъг път ни чака.

Един от конете тръсна глава и тропна с копито.

— Сбогом, Томас. Сбогом, Рама.

— Ще накарам Томас да ти пише как е бебето — обеща Рама.

Томас не помръдна. После внезапно се извърна и тръгна към впряга, без да продума. Спирачката кратко изсвистя и осите изскърцаха под тежкия товар. Рама подкара конете и двата впряга потеглиха. На върха на купа багаж Марта горчиво плачеше, защото никой не я изпращаше и не й махаше с кърпичка. Останалите деца спяха, но Марта ги събуди.

— Отиваме на едно лошо място — тихо каза тя. — Аз обаче се радвам, че заминаваме, защото това място тук ще изгори до една-две седмици.

Джоузеф продължи да чува скърцането на колелата дори след като впряговете изчезнаха от погледа му. Отиде до къщата, която някога бе принадлежала на Хуанито. Там пастирите довършваха кафето и пърженото месо. С първите проблясъци на зората изпразниха чашите и тежко се изправиха на крака. Ромас се приближи до оградата на обора с Джоузеф.

— Не ги пресилвайте — заръча Джоузеф.

— Естествено, че няма. Момчетата ми са добри, мистър Уейн. Познавам ги до един.

Мъжете отегчено оседлаваха конете. Шест кучета с дълга козина се надигнаха от праха и уморено се хванаха на работа — отговорни кучета бяха. Червената зора се разпука. Кучетата се подредиха. Оградата се отвори и стадото потегли — по три кучета от всяка страна го насочваха в пътя, а вакеросите го следваха във ветрилообразен строй. Още с първите стъпки във въздуха се надигнаха талази прахоляк. Мъжете грабнаха носни кърпи и завързаха носовете си. След около десетина ярда стадото потъна в прашния облак. После слънцето се издигна и го обагри в червено. Джоузеф стоеше до оградата и наблюдаваше как прашната ивица пълзи като червей по земята, която се разпростираше в далечината подобно на жълта мъгла.

Най-после плътният облак се прехвърли отвъд хълма, но част от прахоляка продължи да виси във въздуха часове след това.

Джоузеф почувства умората от дългия преход. Жегата на ранното слънце го изгаряше и прахът дращеше носа му. Дълго време стоя неподвижен. Стоеше и гледаше наситения с прах въздух, откъдето бе преминал добитъкът. Обзе го тъга.

„Кравите си отиват завинаги — мислеше си той. — Повечето от тях се родиха тук, а сега вече ги няма.“

Спомни си ги като новородени теленца с копринена козина, изблизани до блясък от майките си; спомни си как нощем телцата им образуваха малки вдлъбнатини в тревата. Спомни си как жално мучаха кравите, когато малките се загубеха. Сега вече нямаше крави. Обърна се към мъртвите къщи, мъртвия обор и голямото мъртво дърво. Беше нетърпимо тихо. Вратата на обора се люлееше на пантите. Къщата на Рама също беше отворена. Вътре се виждаха столовете и излъсканата печка. Вдигна от земята парче тел, нави го и го окачи на оградата. Влезе в празния хамбар. По пода върху утъпканата слама бяха разпилени буци твърда черна пръст. Беше останал само един кон. Джоузеф тръгна покрай дългия ред празни ясли. Спомените му започнаха да се подреждат. „Тук седеше Томас, когато хамбарът бе пълен със сено.“

Погледна нагоре и се опита да си спомни как точно е било. Из въздуха проблясваха тънките жилки на жълтото слънце.

Трите кукумявки седяха с лице към обора в своите тъмни ъгли под стрехите. Джоузеф влезе в хамбара, донесе ечемик и го сипа в яслата на коня, после донесе още и го разпиля по земята пред вратата. Бавно пресече двора.

Някъде по това време Рама изнасяше коша с изпраните дрехи и ги простираше — червени престилки, джинси, избелели от често пране, малките сини роклички и червените трикотажни фусти на момичетата. Някъде по това време извеждаха конете от обора и те протягаха вратове над коритата с вода, пръхтяха и издухваха мехурчета във водата. Никога по-рано Джоузеф не бе изпитвал такава нужда от работа. Премина през всички къщи, заключи вратите и затвори прозорците, закова вратите на бараките. В къщата на Рама вдигна влажна кърпа от пода и я метна на облегалката на един стол. Рама беше уредна жена — чекмеджетата на бюрото бяха заключени, подът пометен, метлата и лопатата изправени в ъгъла, а сутринта печката бе почистена с пуешко крило. Джоузеф повдигна капака и видя как гаснат последните въглени. Докато заключваше къщата на Рама, почувства вина, подобна на вината, която човек усеща, когато капакът на ковчега се затваря за последен път и тялото остава само и забравено.