Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Навреме дойдох — каза Джоузеф на себе си и на скалата. — Ще чакаме тук, барикадирани срещу сушата.

Скоро главата му клюмна и той заспа.

Събуди се, след като слънцето потъна зад хълмовете, прахът улегна и настъпи нощта. Кукумявките, излезли на лов, се спускаха под звездите и бризът, постоянен спътник на нощта, галеше хълмовете. Загледа се в черното небе. Скоро съзнанието му се отърси от съня и той разпозна мястото.

„Станало е нещо необичайно — помисли си той. — Сега живея тук.“

Къщите долу във фермата не бяха вече негов дом. Щеше да се промъква в долината и бързо да се връща към сигурността, предлагана му от поляната. Изправи се и раздвижи заспалите си мускули. Безшумно се отдалечи от скалата. Когато излезе от горичката, тръгна тихо, сякаш се страхуваше да не разбуди земята.

Този път от къщите не идваше светлина, която да го направлява. Вървеше по памет. Стигна до фермата още преди да я види. Оседла коня и завърза за седлото одеялата, чувал зърно, бекон, три бута шунка и голяма торба кафе. Накрая отново се измъкна, повел натоварения кон. Къщите спяха; земята шептеше под нощния вятър. По едно време дочу стъпките на някакво тежко животно в храсталака и косата му настръхна от страх, но изчака, докато отминат, и продължи напред.

Пристигна на поляната с първите отблясъци на зората. Този път конят не отказа да върви по пътеката. Джоузеф го завърза за едно дърво и го нахрани с ечемик от торбата. Отиде до скалата и постла одеялата до малкия вир, издълбан от него. Вече започваше да просветлява, когато легна да спи, закрилян от скалата. Малко парцаливо облаче високо във въздуха припламна от слънцето. Джоузеф заспа, както го наблюдаваше.

Настъпи есента, седмиците се превърнаха в месеци, а лятната жега не си отиваше. Накрая си тръгна толкова бавно, че смяната на сезона остана незабелязана. Гълъбите, които се тълпяха, когато наблизо имаше вода, отдавна бяха напуснали. Дивите патици прелитаха нависоко, оглеждаха се за водна площ, където да починат, и изнурени продължаваха нататък, а изнемощелите кацаха сред сушавото поле и на сутринта се присъединяваха към някое ново ято. Едва през ноември въздухът се охлади и зимата започна да настъпва, но земята вече бе станала суха като прахан и дори лишеите се лющеха от скалите.

Горещите седмици продължаваха да се точат. Джоузеф живееше в кръга сред боровете и чакаше зимата. Новият начин на живот му бе създал нови навици. Всяка сутрин носеше вода от дълбокия, широк вир, който бе изкопал, и заливаше мъха на скалата. Вечер отново го поливаше. Мъхът откликна; лъсна и позеленя. По цялата земя нямаше друго зелено място. Джоузеф следеше сушата да не се промъкне и там. Поточето малко по малко изтъняваше, но идваше зима и имаше достатъчно вода, за да поддържа скалата напоена с влага.

На всеки две седмици Джоузеф прехвърляше изпепелените хълмове и отиваше в Нуестра Сеньора за храна. В началото на есента там го очакваше писмо.

Томас пишеше само най-важното:

„Тук има трева. Загубихме триста глави добитък по пътя. Останалите крави са дебели. Рама е добре. Децата също. Наемът за пасищата е висок заради сушата. Децата плуват в реката.“

Джоузеф потърси Ромас и той му разказа подробностите за пътуването. Разказа как кравите падали една след друга, дори остенът не можел да ги вдигне и те само уморено гледали небето. Ромас можел да прецени до милиметър колко сили са им останали. Поглеждал в очите им и застрелвал изтощените животни, а измъчените очи замръзвали и се изцъкляли, но не се променяли. Пашата била недостатъчно, водата била недостатъчно; стадата изпълвали пътищата и фермерите наоколо били враждебно настроени. Пазели около оградите и застрелвали всяко животно, което преминело в имота им. Пътят бил осеян с прашни трупове и от край до край се разнасяла вонята на разлагаща се плът. Рама се бояла, че на децата може да им прилошее от смрадта, и непрекъснато покривала лицата им с мокри кърпи. С всеки следващ ден изминавали все по-къси разстояния. Изморените животни спели по цяла нощ и вече не търсели храна. Наложило се да върнат един от вакеросите, после още един, защото стадото се топяло, но Ромас останал, останали и двамата мъже от ранчото, останали, докато малката групичка с последни сили пристигнала до рекичката и говедата се стоварили на колене и цяла нощ не спрели да ядат. Ромас се усмихваше, докато разказваше, а гласът му бе равен. Когато свърши, той бързо се отдалечи и извика през рамо: