Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Как разбра къде съм? — попита Джоузеф.

Хуанито клекна до огъня и протегна ръце към него. Хвърли съчки и пламъкът наново лумна.

— Спомних си какво казахте веднъж на брат си, сеньор. Казахте: „Това място е като студена вода.“ Дойдох през сухите хълмове и разбрах къде сте.

Пламъкът се разгоря и той се вгледа в лицето на Джоузеф.

— Не ви е добре, сеньор. Изглеждате слаб и болен.

— Добре съм, Хуанито.

— Изглеждате съсухрен и трескав, сеньор. Утре трябва да отидете при доктора.

— Няма нужда, добре съм. Защо се върна, Хуанито?

Хуанито се усмихна на спомена за отминала болка.

— Онова, заради което си тръгнах, вече го няма, сеньор. Разбрах, че си е отишло, и се върнах. Имам малък син, сеньор. Тази вечер го видях за първи път. Прилича на мен. Има сини очи и може да казва няколко думи. Дядо му го нарича Чанго, казва, че е малък piojo 7 7 Буквално „въшка“ (исп.). Думата има гальовен оттенък, нещо като буболече. — Бел.прев. , и се смее. Щастливец е този Гарсия.

Цялото му лице светеше от радост, но после отново помръкна.

— Казаха ми и за вас, и за нещастната госпожа, сеньор. В църквата палят свещи за нея.

Джоузеф леко поклати глава, за да отпъди спомена.

— Това се задаваше отдавна, Хуанито. Усещах го, че идва. Чувствах как се промъква към нас. Вече е плъзнало почти навсякъде, останал е само този малък остров.

— Какво искате да кажете, сеньор?

— Слушай какво ще ти кажа, Хуанито. Първо беше земята. После дойдох аз да се грижа за нея, а сега земята е почти мъртва. Останали сме само тази скала и аз. Аз съм земята.

В очите му се долови тъга.

— Веднъж Елизабет ми разказа за човека, който избягал от трите мойри и потърсил спасение при един олтар, където бил в безопасност — Джоузеф се усмихна на спомена. — Елизабет знаеше истории за всичко, което се случваше, истории, които вървяха успоредно с нещата и подсказваха края им.

Стана тихо. Хуанито начупи още съчки и ги хвърли в огъня.

— Къде отиде, когато си тръгна? — попита Джоузеф.

— Отидох в Нуестра Сеньора. Намерих Уили и го взех със себе си — той впи очи в Джоузеф. — Нали помните съня, сеньор. Често ми го разказваше. Сънувал, че е на корава и прашна земя, където всичко свети. Земята била изпъстрена с дупки. От тях изскачали мъже и го разкъсвали на парчета като муха. Това беше сън. Аз го взех със себе си, клетия Уили. Отидохме в Санта Круз и се хванахме на работа в едно ранчо в планината. Уили харесваше големите дървета по хълмовете. Онази страна беше толкова различна от мястото в сънищата му.

Хуанито млъкна и се загледа в полумесеца на небето, който надничаше над върховете на дърветата.

— Чакай малко — прекъсна го Джоузеф, взе пълната кофа от дупката и плисна водата на скалата.

Хуанито го наблюдаваше мълчаливо.

— Вече мразя луната — рече той след известно време. — Грижехме се за добитъка и Уили беше щастлив. Понякога сънят се явяваше, но аз бях наблизо и му помагах. Всеки път, когато го сънуваше, ходехме до Санта Круз, пиехме уиски и си намирахме по някое момиче.

Хуанито дръпна шапката си надолу и скри лицето си от лунната светлина.

— Веднъж Уили пак го сънува и на другата вечер отидохме до града. На плажа в Санта Круз има различни забавления, палатки и малки колички. Уили обичаше да ходи там. Вечерта се разхождахме край брега и видяхме един човек с телескоп. За пет цента можеше да се види луната. Аз погледнах пръв. После — Уили.

Хуанито се извърна от Джоузеф.

— На Уили му стана много лошо — каза той. — Качих го отпред на седлото и водех коня му за юздата. Уили не можа да го понесе и същата нощ се обеси на клона на едно дърво с ласото. Всичко беше наред, докато си мислеше, че е сън, но когато разбра, че мястото наистина съществува и не е сън, не пожела да живее повече. Онези дупки, сеньор, и сухото мъртво място. Нали разбирате, то наистина съществува. Видя го през телескопа.

Хуанито начупи съчки и ги хвърли в огъня.

— На сутринта го намерих увиснал на ласото.

Джоузеф рязко се изправи.

— Усили огъня, Хуанито. Ще сваря малко кафе. Студено е тази вечер.

Хуанито начупи още съчки и раздроби един сух клон с пета.

— Исках да се върна, сеньор. Бях самотен. Онова отдавнашно нещо още ли е в душата ви?

— Не. Никога не е било там. Тук няма нищо за теб. Само аз съм тук.

Хуанито понечи да докосне ръката на Джоузеф, но се отдръпна.

— Защо стоите тук? Казват, че добитъка го няма и семейството ви е заминало. Елате с мен, сеньор. Хайде да напуснем това място.