Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Край морето има мъгла — каза той.

Джоузеф дори не погледна натам.

— Отдавна има мъгла. За крайбрежието няма страшно, докато съществува океанът.

— Вятърът идва от запад, сеньор — с надежда каза Хуанито.

Джоузеф горчиво се засмя.

— Всяка друга година това щеше да означава, че е време да приберем сеното и да покрием дървата. Тази година вятърът често идва от запад.

— Но все някога трябва да завали, сеньор.

— Защо да е речено, че ще завали?

Опустошената земя го потискаше. Сърдеше се на опосканите хълмове, на разголените дървета. Само дъбовете продължаваха да живеят и да крият живота под слой прах.

Най-после Джоузеф и Хуанито тръгнаха по единствената дълга улица на Нуестра Сеньора. Половината от хората си бяха отишли; бяха заминали при роднини, на места, където съдбата бе по-благосклонна, и бяха изоставили къщите, изпепелените си дворове и празните курници. Ромас излезе до вратата и мълчаливо помаха. Мисис Гутиерес надникна през прозореца. Пред бара нямаше клиенти.

Когато пристигнаха пред схлупената църква, вече се стъмваше и краткият зимен ден бе към края си. Две чернокожи момчета играеха на пътя, потънали в прахоляк до глезените. Мъжете завързаха конете за старото маслинено дърво.

— Отивам в църквата да запаля свещ — каза Хуанито. — Отец Анджело е в къщата отзад. Когато приключите и решите да си тръгнете, аз ще бъда в къщата на тъста.

Тръгна към църквата, но Джоузеф го повика:

— Виж, Хуанито, не бива да идваш с мен.

— Искам да дойда, сеньор. Аз съм ви приятел.

— Не! — отсече Джоузеф. — Не те искам там. Искам да бъда сам.

Погледът на Хуанито потъмня от негодувание и обида.

— Добре, приятелю — тихо рече той и влезе в църквата.

Малката варосана къщичка на отец Анджело се намираше непосредствено зад църквата. Джоузеф се изкачи по стълбите и почука на вратата. Отец Анджело веднага отвори. Над работния гащеризон бе нахлузил старо расо. Лицето му бе доста бледо, а очите — зачервени от четене.

— Влизай — усмихна се той за добре дошъл.

Джоузеф се озова в стаичка, украсена с няколко цветни свети изображения. В ъглите бяха струпани дебели книги, подвързани с пергамент — стари книги, останали още от мисиите.

— Работникът ми Хуанито ме посъветва да дойда — каза Джоузеф.

Почувства как от свещеника се излъчва благост. Равният глас го успокои.

— Знаех, че един ден ще дойдеш. Седни. Дървото изостави ли те накрая?

Джоузеф се учуди.

— И преди говореше за дървото. Какво знаеш за дървото?

Отец Анджело се разсмя.

— Доста отдавна съм свещенослужител и мога да разпозная друг свещенослужител. Най-добре ми викай „отче“; така ме наричат всички.

Джоузеф почувства силата на човека, застанал пред него.

— Хуанито ме посъветва да дойда, отче.

— Знам. Дървото изостави ли те накрая?

— Брат ми го уби — мрачно заяви Джоузеф.

Отец Анджело се угрижи.

— Това не е хубаво. Глупаво е. Имало е още мощ в дървото.

— Дървото умря — каза Джоузеф. — Дървото е мъртво.

— Да не би най-после да се завръщаш в църквата?

Джоузеф се усмихна при мисълта за мисията си.

— Не, отче — отговори той. — Дойдох да те моля да се помолиш за дъжд. Аз съм от Върмонт, отче. Там ни казаха някои неща за вашата църква.

Свещеникът кимна.

— Знам за какво говориш.

— Земята умира — внезапно извика Джоузеф. — Моли се за дъжд, отче! Моли ли се вече за дъжд?

Част от увереността на отец Анджело изчезна.

— Ще ти помогна да се помолиш за душата си, синко. Дъждът ще дойде. Отслужихме литургия. Бог праща дъжд. Той си знае работата.

— Откъде знаеш, че ще завали? — настоя Джоузеф. — Казвам ти, че земята умира.

— Земята не може да умре — рязко го прекъсна свещеникът.

— Откъде знаеш? — ядосано го изгледа Джоузеф. — Някога в пустинята е имало живот. Хората се разболяват и оздравяват — означава ли това, че никога няма да умрат?

Отец Анджело стана от стола и се надвеси над Джоузеф.

— Ти си болен, синко — каза той. — Тялото ти е болно, душата ти е болна. Ела в църквата и потърси лек за душата си. Повярвай в Исус и се помоли за душата си.

Джоузеф скочи от стола и се изправи пред него.

— Душата? По дяволите душата! — яростно извика той. — Земята умира, казвам ти. Моли се за земята!

Свещеникът се вгледа в блесналите очи и долови потока на трескавите му чувства.

— Най-важната грижа на Бог са хората — каза той, — пътят им към рая и наказанието в ада.

Внезапно гневът напусна Джоузеф.