Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Погледна през рамо към призрачно бялата луна, надвиснала над земята, плувнала в облака прах.

— Скоро — рече той — ще се спусне надолу и ще погълне света.

Прокара ръка по слабото телце на телето. Пръстите му се спуснаха по острите ребра и сухите крака. Телето опря глава в рамото на коня и се задруса безжизнено в синхрон с движението. Най-сетне преодоляха височината и Джоузеф видя къщите в ранчото — сякаш смалени и сгушени една в друга. Перките на водната помпа хвърляха слаби отблясъци в тъмнината. Долината не се виждаше много ясно, защото вятърът бясно препускаше и насищаше въздуха с бял прахоляк. Джоузеф тръгна нагоре по хълма — не искаше да минава покрай фермата. Докато се изкачваше към черната горичка, луната се скри зад хълмовете на запад и земята потъна в мрак. Вятърът виеше надолу по склоновете и пишеше в сухите клони на дърветата. Конят наведе глава, за да се предпази от напора му. Над планината започна да се очертава светла ивица и като приближи към горичката, Джоузеф различи тъмните й очертания. Чуваше плясъка на клоните, съскането на игличките, които прорязваха вятъра, и стона на дебелите черни клони, които се търкаха един в друг и се мятаха на фона на настъпващата зора. Конят уморено навлезе сред дърветата и вятърът остана отвън. В сивия кръг бе много тихо. Това чувство се усилваше от спомена за шума наоколо. Джоузеф слезе от коня и смъкна телето на земята. Свали седлото и сложи двойна доза ечемик в хранилката. Накрая с неохота се обърна към скалата.

Светлината тайно бе пропълзяла вътре и дърветата и скалата изглеждаха сиви. Джоузеф прекоси поляната с бавни крачки и коленичи.

Поточето го нямаше. Безшумно приседна и докосна коритото с ръка. Чакълът бе още влажен, но от пещерата вече не идваше вода.

Джоузеф бе много изморен. Вятърът, който виеше около горичката, и сушата, която се промъкваше навсякъде, бяха твърде силни, за да може да се пребори с тях.

— Край — реши той. — Знаех си, че ще дойде краят.

Зората просветля. Бледите слънчеви лъчи огряха прашните облаци, изпълнили въздуха. Джоузеф стана, приближи се до скалата и я погали. Мъхът бе станал по-рехав и зеленият цвят избледнял. „Може да се покатеря горе и да поспя“ — рече си той. В този миг слънцето огря хълмовете и сноп светлина проникна през стволовете на боровете и очерта ослепително петно на земята. Зад Джоузеф се чу слаб звук — телето се мъчеше да се освободи от примките на ласото. Изведнъж Джоузеф се сети за стареца от върха на канарата. Очите му заблестяха от вълнение.

— Това трябва да направя! — извика той.

Отнесе телето до поточето и преряза гърлото му с джобно ножче. Кръвта шурна по коритото на поточето, зачерви чакъла и се стече в кофата. Свърши прекалено бързо.

„Толкова малко — тъжно си помисли Джоузеф. — Бедното изгладняло същество имаше толкова малко кръв.“ Пред очите му малкото червено поточе изтече и попи в чакъла, загуби яркия си цвят и потъмня. Седна до мъртвото теле и отново се замисли за стареца.

— Тайната принадлежеше само на него — каза той. — На мен тя не можа да помогне.

Слънцето помръкна и се скри зад прозрачните облаци. Джоузеф се вгледа в умиращия мъх и в кръга от дървета.

— Отидоха си. Останах съвсем сам.

Изведнъж го обзе страх.

— Защо трябва да оставам на това мъртво място?

Спомни си зеления каньон на Пуерто Суело. Вече я нямаше подкрепата на скалата и поточето и той неимоверно се страхуваше от прокрадващата се суша.

— Ще се махна! — изведнъж извика той. Взе седлото и се втурна през поляната. Конят навири муцуна и изцвили от уплаха. Джоузеф вдигна тежкото седло, но когато стремето докосна хълбока на коня, той направи крачка назад, хвърли се напред и се освободи от въжето. Седлото изхвърча и се удари в гърдите на Джоузеф. Той не помръдна и с усмивка проследи бягството на коня през поляната, далеч от горичката. Спокойствието отново го завладя и страхът го напусна.

— Ще се кача на скалата и ще поспя — каза той.

Усети слаба болка в китката, вдигна ръка и я погледна. Токата от седлото го бе порязала и китката и дланта му бяха окървавени. Докато гледаше малката рана, спокойствието го завладя още по-силно и той сякаш се отдалечи от горичката и от целия свят.

— Точно така — каза той, — ще се кача на скалата.

Предпазливо се покатери по стръмните стени на скалата и легна на мекия мъх на върха. Почина няколко минути, извади ножчето и внимателно сряза вените на китката си. Отначало болката бе остра, но само след миг претръпна. Видя как яркочервената кръв се спуска по мъха, чу писъка на вятъра край горичката. Небето посивяваше. Времето течеше и Джоузеф също посивяваше. Лежеше настрани, с изпъната ръка и съзерцаваше дългата планинска верига на тялото си. После то стана огромно и олекна. Издигна се в небето и от него рукна дъждът.