— Трябва да поспите, сеньор — не отстъпваше Хуанито. — Имате нужда от сън. Виждам как се покачва водата. Няма да позволя да се пропилее.
Той потупа Джоузеф по ръката.
— Хайде, трябва да поспите! — настояваше той.
Джоузеф остави Хуанито да го завие с одеялото и успокоен от набъбването на поточето, заспа дълбоко.
Хуанито седеше в тъмното и съвестно поливаше скалата с вода, когато кофата се напълнеше. Отдавна Джоузеф не беше си почивал толкова дълго. Хуанито поддържаше малкия огън със съчки и топлеше ръцете си. Скрежът, който цяла нощ бе витал из въздуха, покри земята с прозрачна бяла пелена. Хуанито гледаше спящия Джоузеф. Видя колко е отслабнал, колко е съсухрен и колко е посивяла косата му. Кратките индиански приказки, които майка му някога разказваше, се върнаха в спомените му — приказки за великия тайнствен Дух, за шегите, които си правел с хората и с другите богове. После се загледа в лицето на Джоузеф и си спомни старата църква в Нуестра Сеньора, с дебелите кирпичени стени и глинени подове. Под стрехите имаше отвори и понякога по време на служба вътре влизаха птици и често на главата на свети Джоузеф и по синята наметка на Девата имаше птичи изпражнения. Пред очите му бе разпнатият Исус, увиснал на кръста, мъртъв и окървавен. По лицето му вече не се четеше болка, а само разочарование и недоумение и над всичко преобладаваше безкрайна умора. Исус бе мъртъв и нямаше вече живот. Хуанито разпали огъня и се вгледа в лицето на Джоузеф. По него се четяха същите чувства — разочарование и умора. Джоузеф обаче не беше мъртъв. Дори насън упорито стискаше заби. Хуанито се прекръсти. После отиде до леглото и придърпа одеялото около Джоузеф. Погали коравото рамо. Обичаше Джоузеф до болка. Стоя на пост до идването на зората. Отново и отново изливаше вода на скалата.
През нощта водата леко се покачи. Сега се плискаше около колчето, поставено от Джоузеф, и образуваше малък водовъртеж. Най-после студеното слънце изгря и лъчите му проникнаха в гората. Джоузеф се събуди и седна.
— Как е водата? — попита той.
Хуанито се усмихна, щастлив от новината, която имаше да съобщи.
— Поточето се е наляло — каза той. — Поизпълни се, докато спяхте.
Джоузеф изрита одеялото и отиде да провери.
— Наистина — рече той. — Някъде нещо се е променило — прокара ръка по мъха. — Добре си се грижил за него, Хуанито. Благодаря ти. Изглежда ли ти по-зелен тази сутрин?
— Не можах да видя цвета му през нощта — отговори Хуанито.
Приготвиха закуската и седнаха да пият кафе край огъня.
— Днес отиваме да видим отец Анджело — каза Хуанито.
Джоузеф бавно поклати глава.
— Прекалено много вода ще изтече на вятъра. Освен това няма нужда да ходим. Поточето започва да се пълни.
Без да вдига поглед от земята, за да не се виждат очите му, Хуанито повтори упорито:
— Хубаво е да се види свещеник. След като говориш със свещеника, се чувстваш добре. Дори да се изповядаш за нещо дребно, се чувстваш добре.
— Не съм от вашата църква, Хуанито. Не мога да се изповядам.
Хуанито се замисли.
— Всеки може да говори с отец Анджело — каза той. — Има мъже, които не са стъпвали в църква от деца, но накрая идват при отец Анджело като подивели гълъби, които вечер се връщат при поилките.
Джоузеф погледна към скалата.
— Но водата се покачва — каза той. — Вече няма нужда да ходя.
Хуанито бе уверен, че църквата може да помогне, и затова поизлъга:
— Живея в тази страна, откакто съм се родил, сеньор, вие сте тук съвсем отскоро. Има неща, които не знаете.
— Какви неща? — попита Джоузеф.
Хуанито го погледна право в очите.
— Виждал съм го много пъти, сеньор — гласът му бе пълен със състрадание. — Преди да пресъхнат, поточетата леко набъбват.
Джоузеф бързо погледна поточето.
— Значи това е знак за края?
— Да, сеньор. И само Бог може да попречи на поточето да пресъхне.
Джоузеф се умисли. Накрая стана и вдигна седлото за рога.
— Да вървим при свещеника — рязко рече той.
— Може и да не успее да помогне — каза Хуанито.
Джоузеф оседла коня.
— Не мога да си позволя да изпусна каквато и да било възможност — извика той и изля още една кофа вода върху скалата. — Ще се върна, преди да изсъхне.
Яздеха напряко през хълмовете. Тръгнаха по пътя доста по-късно. Движеха се в тръс. Над тях бе надвиснал облак прах. Въздухът бе мразовит и щипеше неприятно. По средата на пътя до Нуестра Сеньора вятърът се усили, раздуха прашния облак из цялата долина и продължи да разпръсква прахоляка във въздуха, докато се превърна в жълта мъгла и забули слънцето. Хуанито се завъртя на седлото и се вгледа на запад, откъдето идваше вятърът.
Читать дальше