Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

През отблясъците на огъня Хуанито се вгледа в лицето на Джоузеф и видя суровия му поглед.

— Останали са само скалата и поточето. Ала поточето пресъхва. Скоро ще изчезне съвсем и мъхът ще пожълтее, после ще стане кафяв и ще започне да се троши в ръката ти. Тогава ще остана само аз. И никога няма да напусна това място.

Погледът му стана трескав.

— Докато умра. Когато и това се случи, няма да остане нищо.

— Аз ще остана с вас — каза Хуанито. — Ще започнат дъждовете и ще ги чакаме тук заедно.

Джоузеф наведе глава.

— Не те искам тук — тъжно рече той. — Трябва да се чака дълго време. Сега има само нощ и ден, мрак и светлина. Ако останеш, ще се появят още хиляди промеждутъци, от които времето ще се проточи; промеждутъци между думите и дългото разстояние във времето между две големи крачки. Наближава ли Коледа? — изведнъж попита той.

— Вече мина — отговори Хуанито. — След два дни е Нова година.

— Аха — въздъхна Джоузеф и се облегна на седлото. Прилежно приглади брадата си. — Нова година — тихо каза той. — Видя ли облаци по пътя насам, Хуанито?

— Няма облаци, сеньор. Стори ми се, че има малко мъгла, но покрай луната няма обръч.

— Може да се появят утре — каза Джоузеф. — Нова година е толкова близо — може и да завали.

Той отново взе кофата и плисна вода на скалата.

Седяха смълчани до огъня, от време на време го подхранваха със съчки, а луната се плъзгаше в небето над кръга. Застудя. Джоузеф даде одеяло на Хуанито да се завие и двамата зачакаха кофата бавно да се напълни. Хуанито не попита за скалата, но Джоузеф му обясни:

— Не мога да позволя и капка вода да отиде на вятъра. Няма достатъчно.

— Не ви е добре, сеньор — надигна се Хуанито.

— Разбира се, че съм добре. Нищо не правя и ям по малко, но съм добре.

— Мислихте ли да се видите с отец Анджело? — изведнъж попита Хуанито.

— Със свещеника! Не, защо?

Хуанито разпери ръце, сякаш не придаваше особена важност на идеята си.

— Той е мъдър човек, свещеник. Близо е до Бога.

— Какво може да направи той? — попита Джоузеф.

— Не знам, сеньор, но е мъдър човек, свещеник. Преди да замина, след онази случка отидох при него и се изповядах. Той е мъдър човек. Рече, че вие също сте мъдър. Каза: „Един ден ще дойде да потропа на вратата ми.“ Така каза отец Анджело: „Един ден ще дойде. Може да стане и през нощта. При цялата си мъдрост ще има нужда от сила.“ Странен е той, сеньор. Изслушва изповедта, кара те да се покаеш и после понякога говори, но хората не го разбират. Той гледа над главите им и не се интересува дали го разбират или не. Някои хора не харесват това. Страхуват се.

Джоузеф се бе навел напред и слушаше с интерес.

— Какво мога да искам от него? — настоя той. — Какво може да ми даде, от което имам нужда сега?

— Не знам — отвърна Хуанито. — Може да се помоли за вас.

— Сбъдват ли се молитвите му, Хуанито?

— Да — отговори Хуанито. — Той отправя молитви към Светата Дева. Молитвите му се сбъдват.

Джоузеф отново се облегна на седлото. Изведнъж се изсмя.

— Ще отида — каза той. — Всичко ще направя. Виж, Хуанито — ти познаваш това място и прадедите ти са го познавали. Защо никой от вашите хора не дойде тук, когато започна сушата. Именно на това място трябваше да дойдат.

— Старите отдавна са мъртви — спокойно рече Хуанито. — Младите може да са забравили. Аз го помня, защото майка ми ме водеше. Луната залязва. Няма ли да поспите, сеньор?

— Да спя? Не, няма да спя. Не искам да похабявам водата.

— Аз ще я гледам, докато спите. Нито капка няма да похабя.

— Не, няма да спя — каза Джоузеф. — Понякога подремвам през деня, докато кофата се пълни. Това ми стига. Сега нямам работа.

Стана да вземе кофата, но изведнъж се наведе и извика:

— Гледай, Хуанито!

Запали клечка кибрит и я доближи до поточето.

— Истина е! Водата се увеличава. Твоето идване я доведе. Гледай, надига се около колчетата. Покачила се е с два сантиметра.

Той припряно отиде до скалата, пропълзя в пещерата, запали нова клечка кибрит и се вгледа в поточето.

— Усилва се — отбеляза той. — Наклади огън, Хуанито.

— Луната е ниско долу — каза Хуанито. — Лягайте, сеньор. Аз ще гледам водата. Имате нужда от сън.

— Не, подсили огъня да стане по-светло. Искам да виждам водата.

После каза:

— Може би там, откъдето идва водата, се е случило нещо добро. Може би поточето ще се налее и ние ще излезем оттук и ще си възвърнем земята. Пояс зелена трева, после по-широк пояс — очите му заблестяха. — От този център надолу по хълма до равнината… Гледай, Хуанито, вече е три сантиметра над колчето. Три сантиметра.