Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

— Тръгвам, отче. Ще се върна при скалата и ще чакам.

Отец Анджело го изпрати до вратата.

— Ще се моля за душата ти, синко. В нея има прекалено много болка.

— Сбогом, отче. Благодаря ти.

Джоузеф се отдалечи в тъмнината.

Когато го изгуби от поглед, отец Анджело седна на стола. Бе разтърсен от силата на този човек. Спря поглед на едно от светите изображения — свалянето от кръста. „Благодаря на Бога, че този човек няма мисия. Благодаря на Бога, че няма послание, което да бъде запомнено, в което хората да повярват. Иначе — през ума му се стрелна еретична мисъл — тук, на Запад, можеше да се появи нов Христос.“

Отец Анджело се изправи и влезе в църквата. Застана пред високия олтар и се помоли за душата на Джоузеф. Помоли за прошка за малката ерес, която бе допуснал. Накрая, преди да излезе, се помоли дъждът скоро да дойде и да спаси загиващата земя.

Джоузеф затегна колана и отвърза въжето от маслината. Яхна коня и потегли към ранчото. Докато беше в къщата на свещеника, нощта бе настъпила. Беше много тъмно, защото луната още не бе изгряла. По улицата в Нуестра Сеньора светеха няколко прозореца, замъглени от влагата, полепнала по стъклата отвътре. Не бе изминал и тридесетина метра в студената нощ, когато се появи Хуанито.

— Искам да дойда с вас, сеньор — твърдо рече той.

Джоузеф въздъхна.

— Не, Хуанито, казах ти вече.

— Нищо не сте ял. Алис ви е приготвила топла вечеря. Чака ви.

— Не, благодаря — каза Джоузеф. — Трябва да вървя.

— Нощта е много студена — настоя Хуанито. — Елате поне да пийнем нещо.

Джоузеф погледна прозорците на бара. Оттам идваше убита светлина.

— Ще пийна нещо — съгласи се той.

Вързаха конете пред входа и влязоха през въртящите се врати. Нямаше никого. Само съдържателят седеше на висок стол зад тезгяха. Когато влязоха, ги погледна, смъкна се от стола и лъсна едно петънце на бара.

— Мистър Уейн — поздрави той. — Отдавна не съм ви виждал.

— Рядко идвам в града. Уиски.

— И за мен уиски — каза Хуанито.

— Разбрах, че сте спасили част от кравите си, мистър Уейн.

— Да, малко.

— По-добре сте от някои хора. Зет ми загуби своите до една.

И той започна да разказва как добитъкът измирал, как хората изоставяли фермите и напускали Нуестра Сеньора.

— Вече няма работа — оплака се той. — Не продавам и десетина питиета дневно. От време на време някой се отбива за бутилка, но хората вече не пият заедно. Взимат бутилката и се напиват вкъщи сами.

Джоузеф докосна с устни празната чаша и я остави на бара.

— Дай още едно — каза той. — Май отсега нататък тук ще има пустиня. Налей и на себе си.

Съдържателят напълни чашата си.

— Когато завали, ще се върнат. Бих сложил една бъчва с уиски на улицата без пари, стига утре да завали.

Джоузеф изпи уискито и погледна съдържателя.

— А ако изобщо не завали, тогава какво? — попита той.

— Не знам, мистър Уейн, и няма да разбера. Ако не завали в най-скоро време, и аз ще трябва да си вървя. Бих сложил цяла бъчва с уиски пред кръчмата, от никого няма да взема и цент. Само да започнат бурите.

Джоузеф постави чашата на бара.

— Лека нощ — каза той. — Дано желанието ти се изпълни.

Хуанито го последва незабавно.

— Алис държи вечерята на печката — каза той.

Джоузеф спря по средата на улицата и погледна неясните звезди.

— Огладнях от уискито, ще дойда.

Алис ги посрещна на вратата на бащиния си дом.

— Радвам се, че дойдохте — каза тя. — Вечерята не е кой знае какво, но поне е по-различна. Откакто Хуанито се върна, майка и татко са на гости в Сан Луис Обиспо.

Алис се притесняваше от важния гост. В кухнята настани двамата мъже пред снежнобяла покривка и сервира шарен боб, червено вино, тънки царевични питки и пухкав ориз.

— Отдавна не сте опитвали боба ми, мистър Уейн, още откакто… толкова отдавна.

Джоузеф се усмихна.

— Хубав е. Елизабет казваше, че е най-вкусният на света.

Алис пое дълбоко въздух.

— Радвам се, че заговорихте за нея — очите й се наляха със сълзи.

— Защо да не говоря за нея?

— Мислех, че това може да ви причини силна болка.

— Стига, Алис — тихо я прекъсна Хуанито. — Остави госта да похапне.

Джоузеф изяде боба, изтопи соса с царевичното хлебче и прие още една порция.

— Дали ще искате да видите бебето? — срамежливо попита Алис. — Дядо му го нарича Чанго, но това не е истинското му име.

— Събуди го и го доведи — каза Хуанито.

Тя донесе съненото дете и го изправи пред Джоузеф.