Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Върна се в своята къща. Постла леглото и внесе дърва, за да сготви вечерята. Помете, лъсна печката и нави часовника. Свърши всичко преди пладне. Отиде и седна на верандата. Слънчевите лъчи напичаха двора и се отразяваха в парченцата натрошено стъкло. Въздухът бе неподвижен и горещ, но въпреки това няколко птички подскачаха наоколо и кълвяха зърното, което Джоузеф бе разпилял. Привлечена от новините, че ранчото е изоставено, една катеричка безстрашно прекоси двора. Кафява невестулка се хвърли върху нея, но не улучи точно и двете безшумно се затъркаляха в праха. От прахоляка изскочи крастава жаба, заклати се към верандата и се настани на долното стъпало да лови мухи. Конят удари копито в земята и Джоузеф се зарадва на шума. Започваше да оглупява от тишината. Времето течеше по-бавно и мислите му едва се влачеха, подобно на краставата жаба, когато изпълзя от ситния прахоляк. Джоузеф погледна нагоре към сухите, побелели хълмове и примижа от отражението на жаркото слънце. Очите му проследиха урвите нагоре по хълма до пресъхналите извори и се плъзнаха по оголената планина. Сетне, както винаги, спря поглед на боровата горичка на хребета. Дълго време се взира в нея. После стана и слезе по стълбите. Тръгна към боровете. Вървеше бавно нагоре по полегатия склон. Като стигна подножието на хълма, хвърли поглед назад към къщите, скупчени в сушата под слънцето. Ризата му потъмня от пот. Следван от облаче прах, той продължаваше да върви към черните дървета.

Най-после стигна дерето с поточето, което идваше от горичката. В него се процеждаше вода и по ръбовете растеше зелена трева, а във водата все още плуваше по някое стръкче кресон. Джоузеф изкопа дупка в коритото и когато водата се избистри, коленичи и пи. Почувства прохладата по лицето си. Продължи нататък. Поточето се поналя и зелената ивица трева се разшири. На местата, където поточето изчезваше под земята, извън обсега на слънчевите лъчи, от черната почва се подаваше малко папрат. Вече не бе толкова отчаян.

— Знаех, че ще е тук — промълви той. — Не можеше да ми измени. Не и на това място.

Свали шапка и бързо продължи нататък. На поляната излезе гологлав. Изправи се срещу скалата и се загледа в нея.

Гъстият мъх бе пожълтял и изтънял. Папратта около входа бе оклюмала. Поточето все още се прокрадваше от отвора в скалата, но от него не бе останала и една четвърт. Джоузеф предпазливо приближи скалата и отскубна малко мъх. Още не беше съвсем изсъхнал. Изкопа дупка в коритото на поточето — дълбока дупка — и когато се напълни, загреба вода с шапка, плисна я върху скалата и видя как тя попи в умиращия мъх. Дупката отново бавно се напълни. Много пъти загребва вода с шапка, за да напои мъха, а той жадно пиеше и по нищо не личеше да е овлажнял. Поля белезите на мястото, където се подхлъзна Елизабет.

— Утре ще донеса кофа и лопата — рече си той. — Тогава ще е по-лесно.

Докато работеше, почувства, че скалата вече е свързана с него. Изпитваше към нея същото чувство на привързаност, каквото изпитваше към собственото си тяло. Пазеше я от смъртта, сякаш бранеше собствения си живот.

Когато приключи, седна до поточето и изми лицето и врата си със студената вода. После пи от шапката. Облегна се на скалата и се загледа в черния предпазен пояс дървета. Замисли се за страната отвъд пръстена, за спечените, изгорени хълмове, за сивия прашен пелин.

„Тук е безопасно — рече си той. — Тук семето ще остане живо, докато се върне дъждът. Тук е сърцето на земята и то още бие.“

Почувства как влагата от напоения мъх прониква през ризата му.

„Интересно защо земята сякаш търси отмъщение, сега, когато е мъртва?“ — продължи да разсъждава той. Замисли се за хълмовете, които като слепи змии с опърпана, олющена кожа обсаждаха крепостта, където водата още течеше. Спомни си как земята попиваше поточето, преди още да е изминало стотина ярда.

„Земята е настървена на водата — помисли си той, — като куче, освирепяло от глад.“

Развесели се от мисълта, защото почти й повярва.

„Земята ще нахлуе, ще пресуши потока и ще изпие кръвта ми, ако може. Полудяла е от жажда.“

Погледна надолу. Поточето се прокрадваше през поляната.

„Ето го семето на живота. Трябва да го пазим от полудялата земя. Трябва да използваме водата, за да спасим сърцето. В противен случай вкусът на капчица вода може да накара земята да се нахвърли върху нас.“

Следобедът преваляше. Сянката на дърветата се плъзна върху скалата и се съедини с противоположния край на кръга. На поляната цареше спокойствие.