Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Прехвърли билото преди Томас да препусне към къщите. Оградите около последните купи бяха свалени и ненаситните крави дърпаха сено и образуваха дупки в тях. Джоузеф приближи и забеляза колко изпосталели и кльощави са и как стърчат костите на задниците им. Отиде до мястото, където Томас разговаряше с Мануел.

— Колко са?

— Четиристотин и шестнайсет — отговори Мануел. — Загубили сме повече от сто.

— Повече от сто!

Томас бързо се отправи към обора. Джоузеф се загледа след него. После се обърна към краваря:

— Останалите ще успеят ли да стигнат до Сан Хоакин, Мануел?

Мануел сви рамене.

— Ще се движим бавно. Може да намерим малко трева. Може да има оттатък. Сигурно ще загубим някоя и друга крава. Брат ви не иска кравите да умрат. Той обича животните.

— Оставете ги да изядат всичкото сено — нареди Джоузеф. — Тръгваме, когато свърши.

— Има до утре — каза Мануел.

На двора товареха фургоните — дюшеци, клетки с пилета, тенджери — много внимателно трупаха всичко на високи купове. Пристигнаха Ромас и още един кравар да помагат при прехода на стадата. Рама щеше да кара каруцата, а Томас — фургона студебейкър със зоб за конете и два варела с вода. На фургоните бяха натоварени палатки, хранителни запаси, три живи прасета и няколко гъски. Вземаха всичко необходимо да издържат до зимата.

Вечерта Джоузеф наблюдаваше от верандата последните приготовления. Рама остави работата и се настани при него на стълбите.

— Защо оставаш? — попита тя.

— Някой трябва да се грижи за ранчото, Рама.

— Нищо не е останало, за какво ще се грижиш. Томас е прав, Джоузеф, нищо не е останало.

Очите му потърсиха хребета с тъмните борове.

— Останало е нещо, Рама. Оставам в ранчото.

Тя дълбоко въздъхна.

— Предполагам, че искаш да взема бебето.

— Да. Няма да мога да се грижа за него.

— Нали знаеш, че животът в палатка не е съвсем за него.

— Не го ли искаш, Рама? — попита той.

— Искам го. Искам го за себе си.

Джоузеф се извърна и отново погледна боровата горичка. Последните слънчеви лъчи потъваха зад Пуерто Суело. Джоузеф си спомни за стареца и неговото жертвоприношение.

— Защо искаш детето? — тихо попита.

— Защото е част от тебе.

— Обичаш ли ме, Рама? Затова ли е всичко?

Дъхът й рязко спря в гърлото.

— Не! — извика тя. — Почти те мразя.

— Тогава вземи детето — бързо каза той. — Твой е. Кълна се. Твой е завинаги. Повече нямам права над него.

И той за пореден път трескаво погледна към хребета с боровете, като че търсеше отговор.

— Как мога да бъда сигурна? — поколеба се Рама. — Когато вече съм свикнала, че детето е мое, когато то вече ме мисли за своя майка, как да съм сигурна, че няма да дойдеш и да ми го отнемеш?

Той се усмихна. Познатото му леко спокойствие го завладя. Посочи мъртвото голо дърво до верандата.

— Виж, Рама, това беше моето дърво. То бе центърът на земята, бе нещо като баща на земята. Бъртън го уби.

Млъкна, поглади брадата си и подпъхна крайчетата навътре, както правеше баща му. Погледът му потъмня от болка и се изостри от стремежа да й устои.

— Погледни хребета, където са боровете, Рама — рече той.

— В средата на горичката има кръг и в кръга огромна скала. Тази скала уби Елизабет, а на онзи хълм са гробовете на Бенджи и Елизабет.

Тя го гледаше с недоумение.

— Земята е поразена — продължи той. — Тя не е мъртва, а подвластна на сила прекалено голяма, за да може да й устои. Аз оставам да пазя земята.

— Какво значение има всичко това за мен? — попита тя. — За мен или за детето?

— Не знам. Може би ми помага да ти дам детето. Изглежда ми като нещо, което може да помогне на земята.

Тя припряно отметна косата си назад и я приглади отстрани на пътя.

— Да не искаш да кажеш, че жертваш детето? Така ли е, Джоузеф?

— Не знам как да го нарека — отговори той. — Опитвам се да помогна на земята и затова няма да поискам да си върна детето.

Тогава тя стана и бавно се отдалечи от него.

— Сбогом, Джоузеф — каза тя. — Тръгваме сутринта и се радвам, защото отсега нататък винаги ще се боя от теб.

Устните й потръпнаха и очите й се наляха със сълзи.

— Нещастен самотник!

Тя бързо тръгна към дома, а Джоузеф само мрачно се усмихна, отправил поглед към боровата горичка.

„Най-после сме едно — помисли той, — най-после сме сами. Ще съединим усилията си.“

Откъм хълмовете довя вятър и вдигна облак задушаващ прахоляк във въздуха.

Цяла нощ добитъкът дъвка сеното.

Фургоните тръгнаха на път преди изгрев. Два часа фенерите не спряха да се движат наоколо. Рама приготви закуска за децата и ги настани на безопасно място най-отгоре върху багажа. Сложи кошницата с бебето на пода на фургона пред себе си. Най-сетне бяха готови и конете впрегнати. Рама се покатери на мястото си и Томас се изправи до нея. Дойде и Джоузеф. Стояха в тъмнината. И тримата несъзнателно душеха въздуха. Децата съвсем притихнаха. Рама постави крак на спирачката. Томас дълбоко въздъхна.