Джон Стайнбек - Към един незнаен бог

Дъждът ситнеше по земята и вдигаше малки облачета прах из поляната. Чу тихия ромон на поточето. То се прокрадваше през равното пространство и изчезваше в гъсталака. Джоузеф продължи да седи до тялото на Елизабет. Не изпитваше желание да помръдне, чувствата му бяха притъпени от спокойствието. Изправи се и плахо докосна скалата. Погледна към плоския й гръб. С дъжда мястото се оживи. Джоузеф вдигна глава, сякаш се ослушваше, после нежно погали скалата.

— Сега сте двама и сте тук. Сега знам къде трябва да идвам.

Лицето и брадата му бяха мокри. Дъждът потече в разкопчаната риза. Наведе се, вдигна тялото и подпря увисналата глава на рамото си. Тръгна по пътечката и излезе на открито.

На изток се виждаше размазана дъга, вкопчена в два хълма. Джоузеф остави единия кон да го следва. Метна тялото на рамо, докато яхне коня, и после настани отпуснатия вързоп на седлото пред себе си. Слънцето си проби път през облаците и блесна в прозорците на фермите ниско долу. Вече не валеше. Облаците тръгнаха обратно към океана. Джоузеф си спомни за италианците, които излизали на скалите, разтваряли морските таралежи и ги ядели с хляб. После се сети за нещо, което Елизабет бе казала много, много отдавна. „Счита се, че Омир е живял около деветстотната година преди Христа.“ Започна да повтаря отново и отново: „Преди Христа, преди Христа, милата земя, милата земя! На Рама ще й е мъчно. Няма как да знае. Силите се събират и се обединяват около центъра и се превръщат в една много голяма сила. Дори аз ще стана част от центъра.“

Помръдна вързопа, за да облекчи ръката си. Разбра колко много обича скалата и колко много я мрази. Очите му почти се затвориха от умора.

„Да, на Рама ще й е мъчно. Ще трябва да ми помогне за бебето.“

Томас излезе на двора да посрещне Джоузеф. Понечи да попита нещо, но видя колко напрегнато и сиво е лицето му. Пристъпи мълчаливо и пое тялото. Джоузеф вяло се смъкна от коня, хвана другото животно и го завърза за оградата. Томас остана безмълвен и продължи да държи тялото в ръце.

— Подхлъзна се и падна — Джоузеф беше като вцепенен. — Беше съвсем невинно падане. Мисля, че си счупи врата.

Посегна да поеме вързопа отново.

— Опита се да се качи на скалата сред боровете — продължи той. — Мъхът се откърти. Съвсем леко падане. Няма да повярваш. Отначало помислих, че е припаднала. Донесох вода и чак тогава разбрах.

— Спри! — рязко го прекъсна Томас. — Не говори сега за това.

И не му даде тялото.

— Върви си, Джоузеф. Аз ще се погрижа. Вземи коня и върви да пояздиш. Върви в Нуестра Сеньора и се напий.

Джоузеф чу заповедите и ги прие.

— Ще се разходя край реката — каза той. — Намерихте ли вода днес?

— Не.

Томас се обърна и тръгна към своята къща, понесъл тялото на Елизабет. За пръв път, откакто се помнеше, Томас плачеше. Джоузеф го проследи с поглед, докато се качи по стълбите. После бързо се отдалечи, почти тичешком. Стигна сухото корито на реката и по кръглите камъни забърза нагоре по течението. Слънцето залязваше при устието на Пуерто Суело, облаците, от които бе ръснал дъждецът, се скупчваха на изток във вид на червени стени и отразяваха червена светлина, а от нея оголените дървета изглеждаха пурпурни. Джоузеф ускори крачка.

„Тук някъде имаше дълбок вир — помисли си той. — Не може съвсем да е пресъхнал, беше много дълбок.“

Вървя нагоре по течението около една миля. Най-после откри вира — дълбок, кафяв и вонящ. В сумрака видя как големите черни змиорки бавно се извиват. От двете страни вирът бе заграден от гладки, кръгли камъни. В по-добри времена право в него се изсипваше малък водопад. Третата страна гледаше към песъчлив бряг, набразден и утъпкан от краката на множество животни: изящните остри копита на сърните, възглавничките на лапите на пумите, ръчичките на енотите и всичко бе изпотъпкано от копитата на дивите прасета. Джоузеф се покатери на загладен от водата камък, седна и обгърна колената си с ръце. Потръпна от студа, макар да не го усещаше. Загледа се във вира. Целият ден премина пред очите му — не като ден, а като епоха. Спомняше си дребните движения, които не помнеше да е видял. Думите на Елизабет се връщаха, тъй истински, тъй естествени, тъй натоварени със значение, че все едно отново ги чуваше. Думите отекваха в ушите му.

„Това е бурята — помисли си той. — Началото, което очаквах. Съществува цикъл, постоянен, бърз и непроменлив като перпетум мобиле.“

Дойде му наум, че ако се загледа във вира и освободи съзнанието си от всички объркани образи, ще опознае цикъла.